Майчината истина: Какво наистина се случи, когато Дамян си тръгна

„Ти си виновна, Яна! Ти го изпъди от къщата!“ – думите на Мария, бившата ми свекърва, още кънтят в ушите ми. Стоях в коридора, стиснала дръжката на вратата, а тя ме гледаше с онзи студен, присмехулен поглед. „Дамян беше златно момче. Всичко ти остави – апартамента, колата, дори кучето! А ти пак не си доволна.“

Ако само знаеше колко пъти съм плакала в тъмното, докато Дамян се прибираше посред нощ, миришещ на чужд парфюм. Ако само знаеше как съм се свивала от страх, когато гласът му ставаше леден и ръцете му удряха по масата. Но Мария не искаше да знае. За нея аз бях виновната – жената, която е разбила живота на сина ѝ.

Първите години с Дамян бяха като приказка. Запознахме се на студентско парти в София – той беше чаровен, умен, с онзи леко дрезгав глас, който ме караше да се усмихвам. След година вече живеехме заедно в малкия апартамент на „Люлин“. Всичко беше ново и вълнуващо – първите ни мебели от „Икеа“, първата ни кавга за това кой да измие чиниите. Мечтаехме за дом, деца, общо бъдеще.

Но нещата започнаха да се променят, когато Дамян започна работа в една голяма фирма в центъра. Вечерите му станаха по-дълги, телефонът му – по-тих. Веднъж го попитах: „Дамяне, всичко наред ли е между нас?“ Той само се усмихна криво: „Не ми досаждай с глупости.“

С времето студът между нас стана непоносим. Всяка сутрин закусвахме мълчаливо. Аз се опитвах да го разсмея, да върна онзи наш уют, но той все повече се затваряше в себе си. Започнах да намирам червило по ризите му, непознати номера в телефона му. Веднъж събрах смелост и го попитах: „Изневеряваш ли ми?“ Той избухна: „Ти си луда! Само ти можеш да си въобразиш такива неща!“

Когато най-накрая призна, че има друга – някаква Силвия от офиса – вече бях напълно опустошена. Не плаках пред него. Просто казах: „Искам развод.“ Той ме изгледа с презрение: „Добре. Ще ти оставя всичко. Само не ме занимавай повече.“

Мария веднага дойде у дома. Донесе ми буркан със сладко от смокини и фалшива усмивка. „Яна, ти си умно момиче. Не разваляй всичко заради някакви прищевки. Мъжете понякога грешат.“ Аз само кимнах и затворих вратата след нея.

След развода останах сама в апартамента. Приятелките ми се опитваха да ме разведрят: „Яна, ще срещнеш друг! Животът продължава!“ Но аз всяка вечер лежах будна и се чудех дали съм направила правилното нещо. Дали не трябваше да простя? Дали не трябваше да се боря повече?

Скоро разбрах, че Мария разказва на всички съседи как Дамян бил истински джентълмен – оставил ми всичко, а аз съм го изгонила като куче. В магазина жените ме гледаха с укор; дори съседката от третия етаж спря да ми казва „Добър ден“.

Една вечер Мария дойде пак. Този път беше ядосана: „Яна, защо разказваш глупости за Дамян? Той страда! Силвия го изостави! Виждаш ли какво направи?“

Не издържах повече. Изкрещях ѝ: „Мария, вашият син ме лъжеше с години! Изневеряваше ми! Остави ме сама и разбита! Защо никога не питате мен как съм?“

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ ударила шамар. После тихо каза: „Мъжете са такива… Жените трябва да прощават.“

Тогава разбрах – никога няма да бъда разбрана от това семейство. Никога няма да бъда „добрата снаха“. Останах сама срещу всички лъжи и клюки.

Минаха месеци. Започнах нова работа като учителка по литература в едно училище в квартала. Учениците ми носеха радост и смисъл. Постепенно започнах да усещам вкуса на свободата – вече не трябваше да се страхувам кога ще се прибере Дамян или какво ще каже Мария.

Но белезите останаха. Всяка вечер преди да заспя, си спомнях думите ѝ: „Жените трябва да прощават.“ А аз? Аз трябва ли да прощавам? Или трябва най-накрая да кажа истината?

Понякога се чудя – колко още жени като мен мълчат за болката си? Колко още ще слушаме чуждите истини за собствения си живот?

„Ако можехте да изберете между истината и спокойствието – кое бихте избрали?“ – питам се всяка вечер пред огледалото. А вие?