Майчината заблуда: Истината за брака на сина ми

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах часовника в кухнята. Беше почти девет вечерта, а синът ми, Даниел, още не се беше прибрал с новата си приятелка. Бях приготвила мусака, салата и любимия му тиквеник – всичко, което обичаше от дете. Сърцето ми туптеше неспокойно, а ръцете ми трепереха над масата.

Когато най-сетне чух ключа във вратата, скочих. Даниел влезе с широка усмивка, а до него стоеше младо момиче с дълга тъмна коса и студен поглед. – Мамо, това е Мария – каза той гордо. Усмихнах се насила и я поканих да седне. През цялата вечер тя едва докосна храната, не каза почти нищо и сякаш гледаше през мен. Опитах се да я заговоря за работата ѝ, за семейството ѝ, но отговорите ѝ бяха кратки и сухи. Даниел обаче сияеше до нея.

Седмици по-късно той ми съобщи, че ще се женят. Бях шокирана – познаваха се само от няколко месеца! Опитах се да го разубедя:
– Дани, сигурен ли си? Не бързате ли прекалено?
– Мамо, обичам я. Тя ме разбира така, както никой друг – отвърна той с онази решителност, която познавах от малък.

Сватбата беше скромна – само най-близките. Мария не пожела да покани почти никого от своите роднини. През цялото време изглеждаше напрегната и раздразнена. След церемонията дойде при мен и тихо прошепна:
– Надявам се да не се месите в нашия живот.

Тези думи ме пронизаха като нож. Опитах се да ги забравя, но не можех. С времето започнах да забелязвам промени у Даниел – стана затворен, рядко се обаждаше, а когато идваше на гости, винаги бързаше да си тръгне. Мария почти не идваше с него.

Една вечер той дойде сам. Очите му бяха зачервени.
– Мамо… не знам какво да правя – прошепна той и избухна в сълзи.
Прегърнах го силно.
– Какво става, Дани?
– Мария… тя постоянно ме обвинява, че не съм достатъчно добър. Казва ми, че съм слабак, че не мога да ѝ осигуря това, което заслужава. Вика ми за най-малкото нещо…

Сърцето ми се сви от болка и гняв.
– Защо търпиш това? – попитах го тихо.
– Обичам я… Надявах се всичко да се оправи.

От този ден нататък започнах да наблюдавам още по-внимателно. Когато ги виждах заедно, Мария винаги беше студена и дистанцирана. Веднъж я чух как му говори презрително:
– Ако не можеш да намериш по-добра работа, защо изобщо си мислиш да имаме деца?

Опитах се да поговоря с нея насаме:
– Мария, виждам, че нещо те тревожи. Ако имаш нужда от помощ…
Тя ме прекъсна рязко:
– Не се бъркайте! Това е нашият живот.

Чувствах се безсилна. Всяка вечер плачех тайно в кухнята, докато мъжът ми Георги спеше. Той смяташе, че трябва да оставим Даниел сам да решава проблемите си:
– Ще порасне още малко и ще разбере сам – казваше той.
Но аз не можех да гледам как синът ми угасва пред очите ми.

Един ден Даниел дойде с куфар в ръка.
– Мамо… Може ли да остана тук за малко?
Прегърнах го без думи. Той седна на дивана и започна да разказва – как Мария го е изгонила след поредния скандал, как го е нарекла „неудачник“ и „мамино синче“.

Седях до него и го слушах. В този момент осъзнах колко съм сгрешила – бях приела Мария сляпо само защото синът ми беше щастлив в началото. Не видях знаците, не посмях да се намеся навреме.

След няколко седмици Даниел реши да подаде молба за развод. Беше съсипан, но и облекчен. Постепенно започна да възвръща усмивката си. Започнахме отново да вечеряме заедно, да говорим открито.

Понякога се питам: ако бях настояла повече преди сватбата, ако бях казала истината на Даниел за опасенията си… щеше ли всичко това да се случи? Или щеше просто да ме намрази?

Може ли една майка наистина да предпази детето си от собствените му грешки? Или трябва просто да стоим отстрани и да чакаме бурята да премине? Какво бихте направили вие?