Майка ми броеше всяка стотинка, а аз платих цената

– Не, няма да ти купя нови маратонки, Иване! – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато аз стисках избелелите си обувки под масата. – Тези още държат. Пари не растат по дърветата!

Бях на дванадесет и вече знаех какво значи да се срамуваш от дрехите си. В училище децата се смееха на кръпките по дънките ми, а аз се опитвах да не обръщам внимание. Но болеше. Болеше повече, когато виждах как майка ми брои стотинките пред касата в магазина, как избира най-евтиното сирене, как купува хляб от вчера. Всичко беше сметка, всичко беше лишение.

Баща ми ни напусна, когато бях на шест. Остана само майка ми – Мария. Работеше като чистачка в близкото училище и всяка вечер се връщаше уморена, с ръце напукани от препаратите. Винаги казваше: „Трябва да спестяваме, Иване! Един ден ще имаме свой дом.“ Но домът ни беше този малък апартамент с мухлясалите ъгли и шумните съседи.

– Мамо, всички ще ходят на зелено училище. Само аз няма да мога… – казах веднъж с надежда в гласа.
– Не можем да си го позволим, Иване. Ще ти направя палачинки у дома, по-хубаво е от всякакво зелено училище.

Палачинките й бяха тънки като лист хартия, но ги ядях с благодарност. Знаех, че се старае. Но вътре в мен растеше гняв – защо трябваше винаги да сме различни? Защо не можех да имам поне един нов пуловер или да отида на кино с приятели?

С времето започнах да отбягвам майка ми. Затварях се в стаята си, слушах музика на стария касетофон и мечтаех за друг живот. Понякога я чувах как плаче нощем. Мислех си – дали заради мен?

Един ден я заварих да брои пари в хола.
– За какво са тези пари? – попитах я рязко.
– За теб ги събирам, Иване. За университета ти. Да не бъдеш като мен.
– А аз искам просто да живея нормално! – извиках. – Не ме интересуват твоите спестявания!

Тя ме погледна с очи, пълни със сълзи.
– Всичко правя за теб…

Но аз не можех да го разбера тогава. Виждах само лишенията, не жертвата.

Годините минаваха. Завърших гимназия с отличен успех, но не отидох на бала – нямаше пари за костюм. Майка ми ми подари часовник – старият на дядо ми. Усмихнах се насила.

Кандидатствах в Софийския университет и ме приеха. Майка ми извади една кутия от гардероба – пълна със спестени банкноти и монети.
– Това е за началото ти, Иване. Не е много, но е всичко, което имам.

Погледнах я и за първи път осъзнах колко е остаряла. Ръцете й трепереха, очите й бяха уморени. Но вътре в мен още гореше онзи гняв – за всички пропуснати моменти, за всички унижения.

В университета срещнах хора от всякакви семейства. Някои имаха всичко наготово – коли, телефони, скъпи дрехи. Аз работех като сервитьор вечер и учех през деня. Майка ми продължаваше да спестява от пенсията си и ми пращаше по някой лев.

Една вечер се прибрах вкъщи и я намерих седнала на леглото, с писмо в ръка.
– Какво има? – попитах я.
– Получихме писмо от банката… Ако не платим кредита до края на месеца, ще ни вземат апартамента.

Светът ми се срина. Всички тези години на лишения… За какво? За да загубим всичко?

Започнах да работя още повече – по две смени на ден. Майка ми отслабна рязко, започна да кашля често. Не искаше да ходи на лекар – „Скъпо е“, казваше.

Една сутрин я намерих припаднала в кухнята. В болницата лекарят ме погледна сериозно:
– Майка ви е изтощена до краен предел. Трябва да почива и да се храни добре.

Погледнах я през стъклото на болничната стая – беше толкова малка и крехка. Изведнъж всичко ми стана ясно: тя беше дала всичко от себе си за мен, а аз бях платил цената със своята обида и гняв.

След няколко седмици се прибрахме у дома. Седнахме един срещу друг на масата.
– Прости ми, мамо – казах тихо. – Не съм бил благодарен за жертвите ти.
Тя се усмихна уморено:
– Важно е ти да си добре, Иване. Само това има значение за една майка.

Сега съм вече на тридесет и две години. Имам собствено семейство и малък син. Всеки път, когато го гледам как играе безгрижно в парка с новите си маратонки, си мисля за майка ми и за всички онези години на лишения.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера същия път? Дали парите струват повече от детското щастие? А вие как мислите – кое е по-важно: сигурността или радостта от живота?