Майка ми не иска да ме вижда – История за любов, вина и прошка в българско семейство

— Не идвай повече! Само проблеми ми носиш! — думите ѝ отекнаха в главата ми като гръм. Стоях на прага на панелката в Люлин, с торба с лекарства и домашно приготвена баница, а майка ми — Мария — стоеше срещу мен с ръце на кръста, очите ѝ пламтяха от гняв.

— Мамо, какво говориш? — прошепнах, сякаш ако кажа нещо по-силно, ще се разпадна на парчета.

— Чу ме! Не искам да те виждам! — обърна се рязко и затръшна вратата пред лицето ми.

Останах на стълбището, с пулсиращо сърце и усещане, че подът под краката ми се люлее. Съседката от третия етаж — леля Сийка — надникна през вратата си, но само поклати глава и се прибра. Всички знаеха за нашите скандали. Всички шушукаха зад гърба ни.

Вървях към спирката, а в главата ми се въртяха спомени: как като малка майка ме държеше за ръка, как ме учеше да меся козунак, как ме прегръщаше, когато имах кошмари. Кога всичко се обърка така?

Живея сама в малък апартамент в Младост. Разведена съм от пет години. Дъщеря ми — Ива — учи във Варна и рядко се виждаме. Майка ми винаги казваше, че съм егоистка, че съм развалила семейството си, че не съм достатъчно добра майка. Винаги намираше за какво да ме упрекне.

— Ако беше останала с Петър, сега нямаше да си сама! — повтаряше тя всеки път, когато ѝ носех храна или лекарства.

— Мамо, не бях щастлива с него…

— Щастието не е най-важното! Важното е семейството да е цяло! — отсичаше тя.

Винаги се чувствах виновна. Винаги се опитвах да ѝ угодя. Купувах ѝ любимите сладки от пазара, водех я на лекар, чистех ѝ апартамента. Но никога не беше достатъчно.

Сестра ми — Деси — живее в Германия и рядко се обажда. Майка ми постоянно я идеализираше:

— Деси поне стана човек! Ти само проблеми ми създаваш!

А аз… аз бях тук. Аз поемах всичко: болестите ѝ, капризите ѝ, самотата ѝ. И въпреки това тя избра да ме изгони.

Вечерта седях на дивана и гледах празната стена. Телефонът мълчеше. Не знаех какво да правя. Да ѝ звънна ли? Да отида ли пак? Или наистина трябва да я оставя?

На следващия ден получих съобщение от Деси:

„Мама ми писа, че си я ядосала пак. Какво си направила този път?“

Писна ми. Защо винаги аз съм виновната? Защо никой не вижда колко се старая?

Реших да не отговарям. Отидох на работа като зомби. Колежката ми Таня ме попита:

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно…

— Майка ми не иска да ме вижда…

Таня въздъхна:

— Знам какво е… Моята майка също ме манипулираше години наред. Но трябваше да сложа граница. Иначе щях да се побъркам.

Замислих се: дали наистина трябва да сложа граница? Дали имам право да мисля за себе си?

Седмица по-късно майка ми се обади:

— Къде си? Защо не идваш? Болна съм!

Гласът ѝ звучеше слаб и уязвим. Сърцето ми се сви.

— Мамо… ти каза да не идвам…

— Глупости! Кога съм казвала такова нещо? Само ти можеш да измислиш такава драма!

Почувствах се като луда. Започнах да се съмнявам в собствената си памет.

Отидох при нея. Беше бледа и отпаднала. Седнах до леглото ѝ.

— Мамо… защо винаги ме караш да се чувствам виновна?

Тя ме изгледа остро:

— Ако ти беше по-добра дъщеря, нямаше да страдам толкова!

Сълзите потекоха по лицето ми. Не можех повече.

— Аз също страдам, мамо… Но ти никога не го виждаш.

Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. За първи път не изпитах вина, а облекчение.

Вървях по улицата и усещах как тежестта пада от раменете ми. Може би е време да мисля за себе си. Може би е време да простя — най-вече на себе си.

Питам се: колко още ще позволяваме на вината и страха да управляват живота ни? Кога ще намерим смелостта да бъдем щастливи – въпреки родителите си?