Малкият герой на пожарната: Историята на Мария от село Долно поле

— Мамо, защо мирише така на изгоряло? — попитах, докато дърпах завесата и гледах към черния дим, който се издигаше над гората зад нашата къща в Долно поле.

Майка ми, с лице побеляло от тревога, само ме прегърна и прошепна:
— Пожар е, Марийче. Пак гори гората.

Това беше третият пожар за това лято. Баща ми, който работи в местната пожарна, не беше спал от два дни. Всяка вечер го виждах как се прибира целият в сажди, с ръце, които треперят от умора. Чувах как майка ми му шепне:
— Не можем повече така, Петре. Ще се разболееш.

Но татко само поклащаше глава:
— Ако не съм аз, кой ще пази хората?

Вечерта, когато огънят стигна до края на селото, всички се събрахме на площада. Пожарникарите тичаха между къщите, а хората носеха кофи с вода. Аз стоях до майка ми и усещах как сърцето ми бие толкова силно, че мислех, че ще изскочи.

— Мамо, мога ли да помогна? — попитах тихо.
— Ти си още малка, Марийче. Остани тук при мен.

Но не можех да стоя безучастна. На следващия ден, докато майка ми беше заета да готви за доброволците, аз взех една стара кутия от обувки и я напълних с бонбони, които бях събирала от рождения си ден. Нарисувах с флумастер едно голямо червено сърце и написах: „За най-смелите хора в света“.

Изчаках да стане обяд и тръгнах към пожарната. Там беше пълно с мъже и жени — някои плачеха от умора, други просто седяха и гледаха в една точка. Намерих татко и му подадох кутията.

— Това е за теб и твоите приятели — казах с треперещ глас.

Той ме погледна изненадано, после се усмихна за първи път от дни. Взе кутията и я отвори пред всички:
— Вижте какво ни е донесла Мария!

Пожарникарите се засмяха, някои дори се разплакаха. Един от тях — чичо Стефан — ме прегърна:
— Ти си нашият малък герой!

От този ден започнах всеки ден да нося нещо малко — рисунки, домашни сладкиши, писма с пожелания. Скоро и други деца от селото се включиха. Направихме цяла стена в пожарната с нашите рисунки и послания.

Но не всичко беше толкова лесно. Веднъж чух как майка ми говори по телефона със сестра си:
— Не знам дали е добре Мария да вижда всичко това… Тя е още дете.

А вечер баща ми се прибираше все по-уморен. Един път го чух да казва на майка ми:
— Не издържам вече. Ако пак избухне пожар, ще трябва да напуснем селото.

Тогава разбрах колко страшно е всичко това не само за мен, а и за възрастните. Но когато видях как лицата на пожарникарите светват при всяка наша малка изненада, знаех, че правя нещо важно.

Една нощ огънят стигна почти до нашата къща. Баща ми не беше вкъщи — беше на фронта на пожара. Майка ми ме държеше за ръката и шепнеше молитви. Чувах как хората крещят навън, как пламъците пращят…

На сутринта всичко беше покрито с пепел. Къщата ни оцеля, но много други не. Видях как съседката баба Дона плаче пред изгорялата си къща. Отидох при нея и й дадох една от моите рисунки — слънце над зелена поляна.

— Благодаря ти, дете — каза тя през сълзи. — Ти си светлинката ни в този мрак.

След седмица пожарът беше овладян. Пожарникарите се върнаха в пожарната — уморени, но живи. Селото ни беше различно — някои хора загубиха домовете си, други — надеждата си.

Но аз видях как малките жестове могат да променят всичко. Как едно дете може да даде сила на възрастните. Как понякога най-големият герой е най-малкият човек.

Сега стоя пред стената с нашите рисунки в пожарната и се питам: Ако всички правехме по нещо малко добро всеки ден, дали светът нямаше да бъде по-добро място? Какво бихте направили вие на мое място?