Мамо, защо не нахрани децата? Истината, която разкъса нашето семейство
– Мамо, защо не нахрани децата? – думите ми излязоха като вик, който разцепи тишината в малката кухня на панелката в Люлин. Майка ми, Стоянка, стоеше до прозореца с гръб към мен и мълчеше. Въздухът беше натежал от жегата и от нещо по-страшно – от истината, която се канеше да излезе наяве.
Вече трета година работех в Германия като санитарка. Оставих двете си деца – Мария на осем и Калоян на пет – при майка ми. Всяка стотинка, която изкарвах с нощни смени и подути крака, пращах у дома. Вярвах, че така им осигурявам по-добър живот, че майка ми ще ги гледа с любовта, с която някога отгледа мен.
Но това лято, когато се прибрах за първи път от година, нещо не беше наред. Мария беше отслабнала, очите ѝ бяха големи и тъжни. Калоян се криеше зад вратата и не искаше да говори. Първата вечер, докато оправях багажа си, чух как Мария шепне на брат си:
– Утре ще има ли пак само хляб с лютеница?
Сърцето ми се сви. На другия ден попитах майка ми какво са яли децата. Тя избягваше погледа ми:
– Ами… каквото има. Ти знаеш, че всичко е скъпо.
– Мамо, пращам ти по 800 лева всеки месец! Какво правиш с парите?
Тя замълча. В този момент разбрах – нещо не е наред. Започнах да ровя из шкафовете – брашно, малко ориз, буркан лютеница и нищо друго. Хладилникът беше почти празен.
– Мамо, къде са парите? – гласът ми трепереше между гняв и отчаяние.
– Не знаеш колко е трудно… Токът, водата… И аз имам нужди! Пенсията не стига… – започна да се оправдава тя.
– Но децата? Те са гладни! – извиках аз.
Тя се разплака. За миг видях в нея не строгата жена от детството ми, а една уморена старица, притисната от живота. Но това не облекчи болката ми.
В следващите дни опитах да наваксам – купих храна, готвих любимите им манджи: мусака, пиле с ориз, компот от праскови. Децата ядоха лакомо, сякаш не бяха виждали истинска храна от месеци. Вечерта Мария ме прегърна:
– Мамо, кога пак ще си тръгнеш?
– Защо питаш така?
– Когато те няма… баба е тъжна и ядосана. Понякога ни вика… Понякога няма какво да ядем.
Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Чувствах се виновна – заради работата в чужбина, заради доверието към майка ми, заради това, че съм оставила децата си сами в свят, който не разбирам вече.
Опитах да говоря с майка ми:
– Мамо, защо не ми каза? Защо не поиска помощ?
– Не исках да те тревожа… Ти си далеч… Аз съм майка ти, трябва да се справям сама!
– Но ти не се справи! Децата страдат!
Тя ме погледна със сълзи в очите:
– Прости ми… Не знаех какво да правя. Всичко стана толкова трудно…
В следващите дни между нас цареше ледено мълчание. Децата усещаха напрежението и ставаха все по-затворени. Опитах да говоря с брат ми Георги – той живееше в Пловдив и рядко се обаждаше.
– Ти си избрала да заминеш – каза той по телефона. – Не можеш да очакваш мама да се справя с всичко сама.
– Но аз ѝ пращам пари! Какво повече мога да направя?
– Може би трябваше да останеш тук…
Тези думи ме удариха като шамар. Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се дали някога ще мога да простя на майка си – или на себе си.
Последната вечер преди да замина обратно за Германия седнахме всички на масата. Майка ми беше приготвила баница – както едно време. Децата ядоха мълчаливо.
– Мамо – казах тихо – ще намеря друг начин. Ще говоря с една съседка да помага с децата. Ще идват при теб само през уикендите.
Тя кимна без дума.
Когато тръгвах към летището, Мария ме прегърна силно:
– Мамо, ще се върнеш ли скоро?
– Ще направя всичко възможно – обещах ѝ.
В самолета гледах през прозореца и се питах: Кога една майка спира да бъде майка? Кога едно дете спира да вярва на родителите си? И колко струва истинската цена на това да осигуриш бъдеще на децата си?