Между четири стени: Когато семейството се превръща в заплаха – история за доверие, предателство и борба за себе си

– Няма да го направя! – гласът ми трепереше, докато стисках чашата с вода, а погледът на свекърва ми, леля Мария, беше като остър нож, забит в гърдите ми. Беше неделя вечер, масата още беше пълна с остатъци от мусака и салата, а въздухът тежеше от неизказани думи. Мъжът ми, Димитър, седеше срещу мен и нервно въртеше вилицата между пръстите си.

– Мариела, не бъди дете! Това е най-доброто за всички – настоя тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и безпомощна. – Нашият апартамент е по-голям, ще ви е по-удобно с децата. Само трябва да прехвърлиш твоя на мен, за да уредим документите.

В този момент сякаш времето спря. Чувах само собствения си пулс и усещах как страхът се разлива по вените ми. Знаех какво означава това – ако подпиша, губя всичко. Моят апартамент беше единственото сигурно нещо в живота ми, наследство от покойната ми майка. А сега трябваше да го дам на жената, която никога не ме прие напълно в семейството.

– Мамо, може би… – започна Димитър плахо, но тя го прекъсна с рязък жест.

– Не може би! Или го правите, или забравете за помощ от мен! – очите й святкаха от гняв и нетърпение.

Излязох на балкона, за да си поема въздух. Софийската нощ беше тиха, но в мен бушуваше буря. Спомних си първите години с Димитър – как се борихме за всяка стотинка, как мечтаехме за дом и спокойствие. А сега? Сега бях изправена пред избор: да предам себе си или да рискувам всичко заради семейството.

На следващия ден Димитър се прибра по-рано от работа. Седна до мен на дивана и дълго мълча.

– Знам, че не е честно – прошепна той. – Но майка ми няма къде да отиде. Ако не й помогнем…

– А ако останем на улицата? Ако утре тя ни изгони? – гласът ми беше тих, но твърд.

Той въздъхна тежко.

– Тя няма да го направи. Все пак сме й семейство.

– Семейство ли? – изсмях се горчиво. – Кога съм била част от нейното семейство? Когато ме нарече „селянка“ на сватбата ни? Или когато каза, че децата ни приличат на мен „за съжаление“?

Димитър замълча. Знаех, че го боли, но още повече ме болеше мен.

Дните минаваха в напрежение. Свекърва ми звънеше всеки ден, питаше дали съм размислила. Започнах да се съмнявам във всичко – в любовта на Димитър, в собствената си стойност. Вечерите прекарвах будна, гледайки тавана и мислейки какво ще стане с нас.

Една сутрин дъщеря ми Виктория ме попита:

– Мамо, защо плачеш всяка вечер?

Сърцето ми се сви. Не можех да й кажа истината. Усмихнах се насила:

– Просто съм уморена, слънце.

Но тя не повярва. Прегърна ме силно и прошепна:

– Не позволявай на баба да те натъжава.

Тези думи ме разтърсиха. За кого се борех? За себе си или за децата си? Ако се предам сега, какъв пример ще им дам?

Реших да говоря открито с Димитър. Седнахме вечерта на масата – без телевизор, без телефони.

– Не мога да го направя – казах твърдо. – Това е моят дом. Ако ти искаш да живееш с майка си, разбирам. Но аз няма да дам апартамента си.

Той ме гледа дълго, после наведе глава.

– Не искам да те губя – прошепна. – Но не знам какво да правя.

– Избери мен или нея – казах тихо.

Това беше най-тежката нощ в живота ми. На сутринта той събра багажа си и отиде при майка си. Останах сама с децата и празната тишина на апартамента.

Минаха седмици. Свекърва ми не спря да ме заплашва по телефона: „Ще съжаляваш!“, „Ще ти взема всичко!“. Но аз устоях. Намерих адвокат и блокирах номера й. Димитър идваше да вижда децата през уикендите, но между нас вече имаше пропаст.

Понякога нощем се питам: заслужаваше ли си? Дали не изгубих всичко заради един подпис? Или най-накрая защитих себе си и децата?

А вие какво бихте направили на мое място? Семейството ли е над всичко или има моменти, когато трябва да избереш себе си?