Между два дома: История за правото на покрив над главата

– Не можеш да ме изгониш, това е и моят дом! – гласът на брат ми Петър отекна в коридора, докато майка ни, с треперещи ръце, държеше куфарите му.

Стоях до вратата на стаята си, стиснала юмруци, а сърцето ми биеше лудо. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът блъскаше по прозорците, а в нашия апартамент в Люлин се разиграваше сцена, която никога не съм си представяла. След развода всичко се промени. Майка ни – Елена – остана с нас, но сякаш част от нея си тръгна с баща ни. Петър, по-големият ми брат, беше на 22 и тъкмо започваше работа като техник. Аз бях на 17 и се опитвах да уча за матурите, но шумът от скандалите вкъщи заглушаваше всичко друго.

– Петре, не мога повече! – извика майка. – Ти не уважаваш правилата ми, не помагаш с нищо! Ако ще живееш тук, ще спазваш моите условия!

– Това е и моят дом! Татко ми каза, че имам право да остана! – Петър хвърли поглед към мен, сякаш търсеше подкрепа. Аз само сведох очи.

В този момент осъзнах колко е трудно да си между два огъня. Обичах и двамата – майка ми и брат ми. След развода баща ни замина при новата си жена в Пловдив и рядко се обаждаше. Майка работеше като медицинска сестра на две смени, уморена и изнервена. Петър често закъсняваше вечер, носеше приятели вкъщи и майка ни го обвиняваше, че не уважава дома.

Скандалите станаха ежедневие. Веднъж чух майка да плаче в кухнята:

– Не мога повече… Не мога да се справя сама. Всичко ми тежи – сметките, храната, самотата…

Петър също страдаше. Виждах го как стои на балкона с цигара в ръка и гледа към панелните блокове отсреща. Понякога идваше при мен:

– Миме, кажи ѝ нещо… Не искам да си тръгвам. Къде ще отида? На квартира с тази заплата няма да изкарам…

Не знаех какво да кажа. Чувствах се малка и безсилна. В училище всички говореха за балове и университети, а аз се чудех дали ще имам дом след месец.

Една вечер майка ни събра смелост и седна с нас на масата:

– Трябва да решим какво ще правим. Не мога да издържам повече така. Или се променяш, или си тръгваш.

Петър избухна:

– Значи ме гониш? След всичко? Аз съм ти син!

– Аз съм ти майка! – отвърна тя със сълзи.

Тогава разбрах – понякога любовта не стига. Семейството ни беше разбито между нуждата от сигурност и желанието за свобода. Майка ни искаше ред и спокойствие, Петър – разбиране и подкрепа.

Дните минаваха в напрежение. Петър започна да спи при приятели, а аз се затворих в себе си. Веднъж го видях как прибира дрехите си в чувал:

– Миме, ако не се върна… Пази мама.

Сълзите ми потекоха сами. Исках да извикам: „Остани!“, но знаех, че няма как.

Майка ни също страдаше. Вечер гледаше снимките от миналото – семейни празници, усмивки… Сега всичко беше различно.

Една сутрин получих съобщение от Петър: „Добре съм. Намерих квартира с един колега. Ще се оправя.“

Облекчението беше кратко. Майка ни не говореше за него седмици наред. Аз се чувствах виновна – че не защитих брат си, че не помогнах на майка си.

С времето раните започнаха да зарастват. Петър идваше понякога на гости, но вече беше чужд в собствения си дом. Майка ни се усмихваше по-често, но очите ѝ останаха тъжни.

Сега, години по-късно, още се питам: можеше ли да направим нещо различно? Можеше ли семейството ни да оцелее без жертви? Има ли изобщо справедливост, когато всички губят?

А вие как бихте постъпили? Може ли домът да оцелее, когато всеки се бори за своето парче сигурност?