Между два дома: Тежестта на една невъзможна избор

– Не мога повече, мамо! – гласът ми трепереше, докато държах слушалката, а сълзите се стичаха по бузите ми. – Не мога да се грижа сама за татко. Не издържам!

Майка ми замълча. От другата страна на линията чувах само тежкото ѝ дишане. Знаех, че ме осъжда. Знаех, че в този момент ме мрази. Но никой не беше тук, когато баща ми – някога силният и горд Георги – вече не можеше да се обслужва сам, когато нощем се будеше и крещеше имената ни, когато забравяше кой съм.

Бях останала сама с него в малкия ни апартамент в Люлин. Брат ми Димитър от години живееше в Пловдив със семейството си и рядко се обаждаше. Майка ми беше при сестра си в Бургас, уж за да ѝ помага след операцията, но истината беше, че бягаше от реалността. Всичко падна върху мен – хранене, къпане, лекарства, памперси… и безкрайното чувство на вина.

– Може би трябва да го заведем в дом – прошепнах една вечер на Димитър по телефона.

– Ти луда ли си? – изсъска той. – Как можеш да мислиш такова нещо? Това е нашият баща!

– А ти къде си? – изкрещях. – Кога последно го видя? Кога му подаде чаша вода?

Димитър затвори. Оттогава не ми говори.

Решението го взех сама. Отидох до дома за възрастни „Света Петка“ в края на града. Миришеше на белина и супа от леща. Медицинската сестра – леля Мария – беше мила, показа ми стаята, разказа за грижите. Баща ми гледаше през прозореца с празен поглед. Не каза нищо, когато го оставих там. Само една сълза се търкулна по бузата му.

Вечерта седях на кухненската маса и гледах снимката ни от морето – аз на пет, той ме държи на раменете си, смеем се. Сега бях сама. Телефонът мълчеше. Майка ми не се обади. Димитър не писа.

Съседката леля Пенка почука на вратата:
– Чух какво си направила… Не е хубаво, момиче. Родителите са свещени.

– А кой ще ми помогне? – попитах я тихо.

– Всеки носи кръста си – отвърна тя и затвори.

Дните минаваха бавно. В работата колежките ме гледаха с подозрение, шушукаха зад гърба ми:
– Видя ли я? Оставила баща си в дом…

Понякога вечер вървях пеша до дома и гледах светлините през прозорците. Виждах баща ми как седи сам на леглото си, втренчен в стената. Сърцето ми се късаше.

Една неделя събрах смелост и отидох при майка ми в Бургас.
– Защо го направи? – попита тя без поздрав.
– Защото не можех повече… Защото имах нужда от помощ!
– Помощ? – изсмя се горчиво тя. – Помощ не се търси така! Семейството не се изоставя!
– А ти къде беше?
Тя замълча. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Върнах се в София още по-сама.

Минаха месеци. Никой не дойде да ме види за рождения ми ден. Само една картичка от дома: „Татко ви е добре.“

Една вечер получих обаждане от леля Мария:
– Баща ви пита за вас всяка сутрин…

Отидох веднага. Той ме позна! Усмихна се с онази топла усмивка от детството ми.
– Дъще… добре ли си?
– Добре съм, тате… – излъгах.

Излязох навън и плаках дълго под дъжда.

Сега всяка вечер седя сама и се питам: Постъпих ли правилно? Можеше ли да издържа още малко? Или просто избрах по-лесния път?

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли една дъщеря да бъде простена за такъв избор?