Между два огъня: Моята история за прошката и семейството

— Не искам да я виждам повече в този дом! — гласът на Стефан проряза тишината като нож. Стоях в коридора, с ръце, стиснати до болка, докато майка ми, Мария, седеше на дивана в хола, с очи пълни със сълзи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците така, сякаш и той плачеше заедно с нас.

— Стефане, моля те… — опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Той ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малка и безсилна.

— Тя ни предаде, Радостина! Забрави ли? — изкрещя той. — Забрави ли какво направи на баща ти? Как разби семейството ти?

Майка ми се сви още повече. Вече не беше онази силна жена, която ме водеше за ръка до училище. Сега беше сянка на себе си — болна, уморена и самотна. Баща ми почина преди три години, а аз бях единственото ѝ дете. След инсулта ѝ преди месец нямаше кой друг да се грижи за нея.

— Моля те, Стефане… — прошепнах. — Тя няма къде да отиде.

Той се обърна рязко и излезе от стаята. Вратата се затръшна след него. Останах сама с майка ми и с тишината, която тежеше повече от всяка кавга.

Седнах до нея и я прегърнах. Тя се разплака тихо на рамото ми.

— Прости ми, дете мое… — прошепна тя. — Ако можех да върна времето назад…

Знаех за какво говори. Преди години тя изневери на баща ми. Всичко се разкри по най-лошия начин — със скандали, обиди и разделение. Баща ми никога не ѝ прости напълно. Аз бях между тях — дете, което обича и двамата си родители и не знае кого да защити.

Стефан научи за това малко след като се оженихме. Беше потресен. За него семейството беше свято нещо — неговите родители бяха пример за вярност и подкрепа. Оттогава гледаше на майка ми с презрение.

Сега тя имаше нужда от нас. Но той не можеше да ѝ прости.

Вечерта мина в мълчание. Стефан не се прибра до късно. Майка ми заспа неспокойно на дивана. Аз стоях будна до прозореца и гледах светлините на града. В главата ми се въртяха въпроси: Мога ли да бъда добра дъщеря и добра съпруга едновременно? Кого трябва да избера?

На следващия ден опитах да говоря със Стефан.

— Моля те, разбери ме — казах му тихо, докато закусвахме. — Тя е майка ми. Не мога да я оставя сама.

Той остави чашата си с кафе и ме погледна студено.

— А аз? Аз не съм ли важен? Знаеш ли как се чувствам всеки път, когато я виждам тук?

— Знам… Но тя е болна. Няма никой друг.

— Това е нейният избор! — изсъска той. — Тя избра да разбие семейството ви! Защо аз трябва да страдам заради нейните грешки?

Почувствах се като между два огъня. Обичах го, но не можех да изоставя майка си.

Дните минаваха в напрежение. Майка ми ставаше все по-слаба. Аз тичах между работа, домакинство и болницата. Стефан ставаше все по-отдалечен. Започнахме да се караме за най-малкото нещо — кой ще измие чиниите, кой ще пазарува, кой ще гледа детето ни, Виктор.

Една вечер Виктор ме попита:

— Мамо, защо тате не говори с баба?

Не знаех какво да му кажа. Как да обясня на седемгодишно дете тежестта на миналото?

Веднъж чух майка ми да плаче в кухнята:

— По-добре е да си тръгна… Не искам да ви развалям живота…

Хванах ръцете ѝ:

— Мамо, ти си част от живота ни. Не мога да те оставя сама.

Но в сърцето си усещах вина към Стефан. Той беше започнал да спи в другата стая. Понякога го чувах как говори по телефона с майка си или сестра си — търсеше утеха другаде.

Една неделя сутрин реших да говоря открито с него.

— Стефане, така не може повече. Или ще намерим начин да живеем заедно, или ще се разпаднем като семейство.

Той ме погледна уморено:

— Не мога да простя това, Радостина… Не мога да забравя какво е направила.

— А аз? Аз съм твоята съпруга! Искаш ли да ме загубиш заради миналото?

Той замълча дълго.

— Не знам…

В този момент осъзнах колко трудно е да бъдеш между два огъня — между любовта към родителя и любовта към партньора си. Колко лесно е да съдиш чуждите грешки и колко трудно е да простиш.

Майка ми почина няколко месеца по-късно. До последно беше у дома при нас. Стефан така и не ѝ прости напълно, но в последните дни поне ѝ помогна няколко пъти — донесе ѝ вода, покри я с одеяло.

След смъртта ѝ останах с чувство на празнота и вина. Можех ли да направя повече? Можех ли да ги помиря истински?

Сега често си задавам въпроса: Кога една грешка заслужава прошка? И струва ли си понякога гордостта повече от любовта?