Между два свята: История за границите и очакванията в собственото ми семейство

– Пак ли ти, Ивана? – гласът на майка ми пронизваше въздуха, докато вратата се затваряше зад мен. Беше късен следобед, а аз се връщах от работа, уморена и с тежка чанта на рамо. В кухнята миришеше на изгорял фасул, а баща ми седеше пред телевизора, вперен в новините, сякаш светът щеше да свърши, ако изпусне и секунда.

– Кой друг ще оправи бойлера? – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. – Пак ли само аз мога да го направя?

Майка ми се обърна рязко, с ръце на хълбоците. – Ти си най-отговорната. На брат ти не може да се разчита. А и той е зает, има си семейство.

В този момент усетих как гневът се надига в мен, но го преглътнах. Винаги го преглъщах. Брат ми, Георги, беше златното дете – женен, с две деца, живееше в нов апартамент в Младост и рядко се появяваше у дома. Когато го правеше, всички се въртяха около него, а аз бях невидимата, която оправя, чисти, носи, слуша и мълчи.

– Мамо, и аз имам работа, и аз имам живот – казах, но думите ми увиснаха във въздуха. Тя вече беше извадила инструменти и ми ги подаваше, сякаш съм длъжна да ги взема.

Докато ремонтирах бойлера, слушах как баща ми мърмори нещо за политиката, а майка ми се оплаква от съседката. В този дом винаги имаше някой, който се нуждае от нещо – и този някой винаги бях аз. След ремонта, без дори да ми благодарят, майка ми ме попита:

– Ще можеш ли да отидеш до аптеката? И на баба ти трябва да занесеш храна.

– Мамо, не мога да се разкъсвам! – извиках, по-силно, отколкото исках. – Защо винаги аз?

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала. – Защото си ни дъщеря. Защото си отговорна. Защото така трябва.

Вечерта се прибрах в малкия си апартамент в Люлин. Седнах на леглото и се разплаках. Не от умора, а от безсилие. Чувствах се като чужденка в собствения си дом, в собственото си семейство. Когато бях малка, мечтаех да стана художник, но вместо това работех като счетоводител, защото „това е сигурно“ – така казваше баща ми. Всичко в живота ми беше компромис, направен заради другите.

На следващия ден Георги ми се обади. – Иване, можеш ли да гледаш децата в събота? С Мария искаме да излезем.

– Георги, имам планове… – опитах се да възразя.

– Моля те, само този път. Знаеш, че на мама и тате не може да се разчита.

Пак същото. Винаги „само този път“, а после още и още. Съгласих се, разбира се. Как иначе? В събота сутринта отидох у тях, а Мария ме посрещна с усмивка, но в очите ѝ видях облекчение, че ще се отърве от децата за няколко часа. Малките бяха шумни, разхвърляха всичко, а аз се опитвах да ги забавлявам, докато мислите ми се въртяха около това как никога не съм имала време за себе си.

Вечерта, когато се прибрах, телефонът ми звънна. Беше майка ми. – Иване, баба ти е зле. Можеш ли да отидеш до нея утре?

– Мамо, не мога повече! – извиках. – Не съм единствената ви дъщеря, не съм единствената, която може да помага!

Тя замълча за миг, после каза тихо: – Не се сърди, но ти си тази, на която вярвам. Георги е мъж, той има други отговорности.

Това ме разби. Защо моите отговорности винаги са повече? Защо любовта към мен се измерва с това колко мога да дам, а не с това коя съм?

В следващите дни избягвах да се обаждам. Отидох на работа, върнах се, гледах през прозореца как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали някога ще мога да кажа „не“ без да се чувствам виновна. Колежката ми Марияна ме попита защо изглеждам толкова уморена. Разказах ѝ, а тя само поклати глава:

– Ивана, трябва да поставиш граници. Иначе ще те смачкат.

– Но това е семейството ми… – прошепнах.

– Семейство не значи да се жертваш до безкрай. Ти също си важна.

Тези думи се забиха в мен като пирон. Вечерта, след дълго колебание, се обадих на майка ми.

– Мамо, обичам ви, но не мога повече да правя всичко сама. Трябва да започнете да разчитате и на Георги, и на себе си. Аз също имам нужда от време за себе си.

Тя замълча дълго. – Не знам как ще се справим…

– Ще се справите. Аз ще помагам, но не винаги. И не на всяка цена.

Затворих телефона със сълзи в очите, но за първи път от години усетих лекота. Може би не е нужно да бъда всичко за всички. Може би е време да бъда нещо и за себе си.

Понякога се питам: Къде свършва любовта и започва използването? Дали някога ще се науча да казвам „не“ без да се чувствам виновна? Какво мислите вие – има ли граници, които не трябва да се прекрачват, дори когато става дума за най-близките ни хора?