Между две любови: Историята на изгубената внучка

– Ема, защо пак си сама в стаята? – гласът ми трепери, докато отварям вратата и виждам внучката си, свита на леглото, с книга, която не чете. Очите ѝ са вперени в прозореца, а светлината на залеза рисува сенки по лицето ѝ.
– Няма нищо, бабо, просто съм уморена – прошепва тя, без да ме погледне.
Знам, че лъже. Вече не броя дните, в които Ема се прибира от училище и се затваря тук, далеч от смеха на сестра си Ива и от вниманието на майка си Лора. Вечерята е тиха, почти мъчителна. Лора сипва повече супа на Ива, пита я за уроците, а към Ема се обръща само с кратки, студени думи.
– Ема, пак ли си забравила да си напишеш домашното? – пита Лора, без да вдигне очи от телефона си.
– Не, написах го – отговаря Ема, но гласът ѝ е толкова тих, че едва я чувам.
– Ива, ела да ти покажа новата ми рокля! – Лора се усмихва широко на по-малката си дъщеря, която веднага изтичва при нея. Ема остава сама на масата, а аз усещам как гневът и болката се смесват в гърдите ми.

Вечерта, когато всички заспиват, сядам до Ема и я прегръщам. Тя не плаче, но усещам как трепери.
– Бабо, мислиш ли, че мама ме обича? – пита ме изведнъж, а гласът ѝ се чупи.
– Разбира се, че те обича, мило мое – казвам, но думите ми висят във въздуха, без тежест.
– Тогава защо винаги избира Ива? – прошепва Ема, а сълзите ѝ най-накрая се стичат по бузите.
Не знам какво да ѝ отговоря. Спомням си как Лора беше малка – винаги търсеше вниманието ми, а аз, заета с работа и грижи, често я оставях сама. Може би сега тя повтаря същата грешка, но този път жертвата е Ема.

На следващия ден, докато приготвям закуска, чувам как Лора говори по телефона:
– Не знам какво да правя с Ема, все е намусена, не слуша, не е като Ива. С нея всичко е лесно, а Ема… – гласът ѝ заглъхва, когато ме вижда.
– Лора, трябва да поговорим – казвам твърдо. – Не виждаш ли, че Ема страда?
– Мамо, не преувеличавай. Просто е в трудна възраст, ще ѝ мине – махва с ръка Лора и излиза от кухнята.

Вечерта, докато всички гледат телевизия, Ема седи до мен и рисува. Поглеждам рисунката ѝ – две момичета, едната е в ярки цветове, другата – в сиво.
– Кои са те? – питам я.
– Това сме аз и Ива – казва тя. – Ива винаги е цветна, а аз… аз съм невидима.

Сълзите ми напират, но се държа. Решавам да говоря с Лора още веднъж, този път по-настоятелно.
– Лора, не можеш да пренебрегваш Ема. Тя има нужда от теб. Виждаш ли как се затваря в себе си? Как се чувства излишна?
– Мамо, не знам какво искаш от мен! Давам всичко за децата си! – Лора повишава тон. – Ива е по-малка, има нужда от повече грижи. Ема е голяма, трябва да разбира!
– Не, Лора, не трябва да разбира. Тя трябва да бъде обичана. И ти трябва да ѝ го покажеш, преди да е станало късно.

Дните минават, а напрежението в къщата расте. Ема става все по-мълчалива, а Лора все по-раздразнителна. Един ден, когато се прибирам от магазина, виждам Ема да стои пред входа, с раница на гърба и сълзи в очите.
– Бабо, може ли да остана при теб тази нощ? – пита тя. – Не искам да съм вкъщи.
Прегръщам я силно и я водя вътре. През нощта тя се сгушва до мен и заспива спокойно за първи път от седмици.

На следващата сутрин Лора идва разтревожена.
– Къде е Ема? Защо не се прибра? – пита тя, а в гласа ѝ има повече страх, отколкото гняв.
– Тук е. Имаше нужда от почивка – отговарям спокойно. – Лора, трябва да говориш с нея. Трябва да ѝ покажеш, че я обичаш.
Лора се разплаква. За първи път от години я виждам толкова уязвима.
– Мамо, страх ме е, че я губя. Не знам как да ѝ покажа, че я обичам. С Ива е лесно, тя е като мен, а Ема… тя е толкова различна.
– Точно затова има нужда от теб – казвам. – Не всички деца обичат по един и същи начин. Но всички имат нужда да бъдат обичани.

Вечерта Лора сяда до Ема. Дълго мълчат, после Лора я прегръща.
– Прости ми, Ема. Знам, че не съм била справедлива. Обичам те, просто понякога не знам как да го покажа.
Ема се разплаква, но този път сълзите ѝ са от облекчение. Прегръщат се дълго, а аз ги гледам и се моля това да е ново начало.

Сега, когато ги виждам заедно, се питам: Дали любовта може да излекува раните, които сами сме си причинили? Или някои думи остават завинаги неизказани, дори когато най-сетне намерим сили да ги изречем?