Между две огньове: Историята на една снаха, свекърва и търсенето на приемане

– Пак си забравила да сложиш магданоз в супата, Ивана! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях до печката, с ръце, които трепереха, и се чудех дали някога ще успея да ѝ угодя. В този дом всяка моя стъпка беше под лупа, всяка дума – претеглена и често осъдена.

Роман, мъжът ми, седеше на масата, заровен в телефона си. Не каза нищо. Не ме защити. Понякога се чудех дали изобщо забелязва какво се случва между мен и майка му, или просто предпочита да не се меси. В такива моменти се връщах мислено назад – към детството си в малкото село край Пловдив, където майка ми си отиде твърде рано, а баба ми беше студена като зимата. Никога не ме прегръщаше, никога не ми каза, че ме обича. Само работа и укори.

– Ако беше като бившата му жена… – започна Мария, но аз я прекъснах:
– Моля ви, нека не говорим за нея.
– Защо? Тя поне знаеше как се държи една жена в този дом! – изсъска тя.

Стиснах зъби и погледнах към прозореца. Навън валеше дъжд, а аз се чувствах като удавник в собственото си семейство. Всяка вечер се прибирах от работа с надеждата, че нещо ще се промени. Че може би днес ще получа усмивка или поне дума на благодарност. Но вместо това получавах само сравнения и критики.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария говори по телефона с някоя от съседките:
– Не знам какво му хареса на тази Ивана… Бившата му беше истинска дама – работеше в банка, винаги подредена… А тази? Само гледа да не сбърка нещо.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да плача пред тях. Не исках да показвам слабост. Но болката беше твърде голяма. Чувствах се невидима – като призрак в собствения си живот.

Един ден събрах смелост и попитах Роман:
– Обичаш ли ме изобщо? Защото понякога имам чувството, че съм тук само защото така е по-удобно.
Той въздъхна:
– Ивана, не започвай пак… Майка ми е трудна жена, знаеш го. Просто… опитай се да не ѝ обръщаш внимание.
– Лесно ти е да кажеш! Ти не си тази, която всеки ден слуша колко по-добра е била другата!
– Стига! – извика той и излезе от стаята.

Останах сама. Отново сама. Както винаги.

В работата ми в детската градина поне децата ме обичаха. Там се чувствах полезна, нужна. Малките ръчички, които ме прегръщаха сутрин, бяха единствената топлина в живота ми. Но щом се прибирах вкъщи, отново ставах чужда.

Една неделя сутрин Мария влезе в стаята ми без да почука:
– Ще идват гости! Да не си посмяла да облечеш пак онзи пуловер – изглеждаш като селянка!
Погледнах я право в очите:
– Това е любимият ми пуловер от майка ми…
– Е, тогава го носи на село! Тук трябва да изглеждаш представително!

Стиснах устни и се преоблякох. За пореден път се отказах от себе си, за да угодя на някой друг.

Гостите дойдоха – леля Катя и чичо Стефан от Пловдив. Мария сияеше до тях, разказваше истории за Роман и бившата му жена – колко хубави били празниците с нея, как готвела невероятно… Аз седях мълчаливо в ъгъла и сервирах кафето.

След като гостите си тръгнаха, Мария ме погледна с презрение:
– Виждаш ли? Всички забелязват разликата между теб и нея.
Тогава избухнах:
– Стига! Аз съм Ивана! Не съм тя! Никога няма да бъда!
Тя ме изгледа смаяно:
– Как смееш да ми говориш така в моя дом?
– Това е и моят дом! Омъжих се за сина ви, не за спомените ви!

Роман влезе точно в този момент. Погледна ни объркано:
– Какво става тук?
– Или ще кажеш на майка си да спре да ме сравнява с бившата ти жена, или си тръгвам! – казах през сълзи.
Той замълча за миг, после тихо каза:
– Мамо… остави Ивана на мира. Тя е моята жена.
Мария избухна:
– Ако тя си тръгне – аз също!
Роман ме погледна умолително:
– Ивана…

Тогава разбрах – никога няма да бъда достатъчна за тази жена. Но трябваше ли да жертвам себе си заради чуждите очаквания?

Събрах багажа си същата вечер. Отидох при приятелката си Даниела в Кючук Париж. Плаках цяла нощ. На сутринта тя ме прегърна:
– Ивана, заслужаваш повече. Не позволявай на никого да ти казва колко струваш.

След седмица Роман дойде при мен:
– Моля те, върни се… Ще говоря с майка ми.
Погледнах го през сълзи:
– Роман… Обичаш ли ме такава, каквато съм? Или просто ти е по-лесно да имаш някого до себе си?
Той замълча. Това мълчание беше моят отговор.

Днес живея сама под наем в малък апартамент в Пловдив. Работя с деца и всяка сутрин ги уча да бъдат добри един към друг. Понякога вечер усещам самотата като тежко одеяло върху раменете си. Но поне вече знам коя съм.

Питам ви: Колко от вас са жертвали себе си заради чужди очаквания? Кога най-сетне ще започнем да ценим себе си такива, каквито сме?