Между две огньове: Как оцелях с мъжа, който не можа да се откъсне от майка си

— Петре, пак ли ще ходим у майка ти тази неделя? — гласът ми трепереше, докато се опитвах да не избухна. Стоях до прозореца в малката ни кухня в Люлин, а той дори не ме погледна.

— Тя е сама, Мария. Не мога да я оставя — отговори тихо, сякаш се оправдаваше пред себе си повече, отколкото пред мен.

Това беше третата поредна неделя, в която плановете ни се въртяха около майка му. Не че имах нещо против жената — Станка беше типичната българска свекърва: грижовна, но и властна, винаги с мнение за всичко. Но откакто се оженихме, усещах как нашият живот се разпада на парчета между нейните нужди и нашите мечти.

Петър и аз се запознахме на студентска бригада в Слънчев бряг. Беше лято, всичко изглеждаше възможно. Той ме караше да се смея, носеше ми кафе сутрин и ми обещаваше, че ще бъдем екип. Но още на първата ни Коледа заедно разбрах, че има още един човек в нашия екип — майка му.

— Марийче, аз ще направя сармите — каза Станка, когато предложих да помогна в кухнята. — Ти си почини, сигурно си уморена от работа.

Звучеше мило, но усетих как ме изтиква настрани. Петър само ми намигна: „Остави я, тя обича да командва.“

С времето това „командване“ стана ежедневие. Ако купех нова покривка за масата, Станка щеше да каже: „Тази шарка не е много практична.“ Ако предложех да отидем на почивка само двамата с Петър, той се притесняваше: „Ами ако майка ми се почувства изоставена?“

Всяка вечер се прибирах от работа и усещах как стените на апартамента ни се стесняват. Петър говореше с майка си по телефона поне по час на ден. Понякога чувах как тя го пита дали съм сготвила добре или дали съм изпрала ризите му както трябва.

— Защо не можеш да ѝ кажеш да ни остави малко пространство? — попитах го една вечер.

— Тя е сама откакто баща ми почина. Аз съм ѝ всичко — отвърна той и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам виновна.

Започнах да се чудя дали аз съм проблемът. Дали съм твърде взискателна? Дали не разбирам българската традиция — че семейството е над всичко?

Но после дойдоха дребните унижения. Станка започна да идва без предупреждение. Веднъж дори подреди гардероба ми „по-добре“, както каза тя. Намери дневника ми и го прочете — после ми каза:

— Не трябва да държиш тайни от Петър. Семейството трябва да е открито.

Петър не реагира. Само въздъхна: „Майка ми е малко особена.“

Спрях да каня приятели у дома. Станах тиха и затворена. Майка ми забеляза промяната:

— Мари, ти не си щастлива. Защо търпиш всичко това?

Не знаех какво да ѝ кажа. Обичах Петър. Вярвах, че ще порасне, че ще намери сили да постави граници.

Една вечер се прибрах по-рано и заварих Станка в хола ни. Беше донесла супа за Петър и му масажираше раменете.

— Мамо, стига вече! — избухнах аз. — Това е моят дом!

Тя ме изгледа студено:

— Ако беше по-добра жена за сина ми, нямаше да има нужда аз да идвам толкова често.

Петър стоеше между нас като малко дете. Не каза нищо.

Тогава разбрах — боря се с невидим враг. Не със Станка, а със страха на Петър да бъде самостоятелен.

Започнах да ходя на психолог. Научих се да казвам „не“. Започнах да излизам сама, да си намирам хобита, да пътувам до родителите си без него.

Една вечер му казах:

— Петре, ако не можеш да избереш нашето семейство пред майка си поне понякога, ще трябва да избера себе си.

Той ме гледаше дълго. За първи път видях страх в очите му — страх да ме загуби.

Не знам как ще продължим. Все още сме заедно, но вече не съм същата Мария. Научих се, че любовта не е жертва до безкрайност.

Понякога се питам: Дали има други жени като мен? Дали някой друг е бил между две огньове? И кога най-сетне ще започнем да говорим за това без срам?