Между любовта и границите: Моята борба със свекърва ми по време на бременността
– Не така, Мария! Казах ти вече, че не трябва да ядеш толкова много сладко! – гласът на свекърва ми, Даниела, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца с чаша чай и парче кекс, което сама си бях изпекла. Ръцете ми трепереха, но се опитвах да не го покажа. Бях в шестия месец и повече от всичко исках спокойствие, но в нашия двустаен апартамент в Люлин това беше невъзможно.
– Даниела, докторът каза, че мога да си позволявам по малко – отвърнах тихо, но тя вече беше до мен.
– Докторът! – изсмя се тя. – Аз съм раждала три пъти! Знам по-добре от всеки доктор. Ако не слушаш, ще навредиш на детето!
Погледнах към мъжа си, Петър, който се преструваше, че е зает с нещо на лаптопа си в хола. Знаех, че го е страх да се намеси. Откакто Даниела се нанесе при нас „временно“, уж докато ремонтираха нейния апартамент, животът ми се превърна в безкрайна битка за лично пространство.
Вечерите бяха най-тежки. Лежах будна до Петър и слушах как свекърва ми се разхожда из коридора, мърмори си нещо и проверява дали съм затворила прозореца в кухнята. Веднъж дори ме събуди посред нощ, за да ми каже, че не трябва да спя по гръб.
– Мария, ставай! Не е хубаво за бебето така! – прошепна тя до ухото ми. Сърцето ми заби лудо от уплаха.
– Моля те, остави ме да спя – измолих я аз.
– Аз само се грижа за вас! – обиди се тя и затръшна вратата.
На следващия ден Петър закъсня от работа. Седях сама с Даниела на масата. Тя ме гледаше изпитателно.
– Кога ще започнеш да готвиш като хората? Бебето ще има нужда от истинска храна, а не от тези модерни глупости.
– Опитвам се… – започнах аз.
– Не се опитвай! Научи се! – прекъсна ме тя.
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие. Излязох на балкона и се обадих на майка ми.
– Мамо, не издържам повече… – прошепнах през сълзи.
– Трябва да говориш с Петър. Това е твоя дом! – каза тя твърдо.
Но как да говоря с него? Всяка вечер той казваше: „Търпи още малко, Мария. Скоро ще си тръгне.“ Но „скоро“ се проточи вече трети месец.
Един ден не издържах. Докато Даниела ми обясняваше как съм облякла „неподходяща“ рокля за бременна жена, избухнах:
– Стига! Това е моето тяло и моят живот! Искам да имам думата за себе си!
Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.
– Неблагодарница! Всичко правя за теб!
Петър влезе точно в този момент. Видя ни разплакани и двете.
– Какво става тук? – попита той объркано.
– Или майка ти си тръгва, или аз! – казах аз с треперещ глас.
Вечерта беше напрегната. Даниела плака в стаята си. Петър седеше до мен на дивана и мълчеше дълго.
– Не искам да те губя – прошепна той най-накрая. – Но не мога да изгоня майка си на улицата…
– А мен можеш ли? – попитах го аз тихо.
Той замълча. Знаех, че го боли. Но вече нямах сили да бъда тиха и невидима.
На следващата сутрин събрах багажа си и отидох при майка ми. Петър дойде вечерта разтревожен.
– Моля те, върни се… Ще говоря с майка ми. Обещавам!
Върнах се след няколко дни. Даниела беше по-тиха от обикновено. Не говореше много с мен, но поне спря да ме контролира толкова строго. Петър започна да ме защитава повече. Постепенно напрежението спадна, но белезите останаха.
Сега държа малката си дъщеря в ръце и се чудя: Защо в българските семейства границите са толкова размити? Защо любовта често се превръща в битка за власт? Може ли някога да намерим баланс между уважението към родителите и правото ни на собствен живот?