Между любовта и предателството: Историята на една българска снаха

— Как можа да го направиш, Андрей? — думите ми се изтръгнаха като вик, докато стоях пред него, а ръцете ми трепереха. Телефонът ми беше още топъл от съобщенията, които току-що бях прочела. Не исках да вярвам на очите си. Не ставаше дума за друга жена, а за нещо много по-дълбоко — за предателство от най-близките хора.

Всичко започна преди няколко дни, когато случайно забелязах как Андрей оставя телефона си отключен на масата. Никога не съм го шпионирала, но този път нещо ме накара да погледна. Може би интуицията ми подсказваше, че нещо не е наред. Отворих чата му с майка му — свекърва ми, Мария. Прочетох думи, които никога няма да забравя: „Тя си мисли, че всичко ѝ принадлежи. Трябва да я убедиш да прехвърли апартамента на теб. Не може цял живот да живееш в нейното жилище като гост.“

Сърцето ми се сви. Апартаментът беше наследство от баба ми — единственото нещо, което ми остана от семейството ми. Когато се омъжих за Андрей, бях сигурна, че любовта ни ще бъде по-силна от всичко материално. Той нямаше нищо — родителите му бяха обикновени хора от Пловдив, а аз вече имах свой дом в София. Никога не съм му натяквала това. Напротив — исках да се чувства у дома.

— Това не е така, Мария — беше отговорил той. — Ще говоря с нея, но тя е много упорита.

— Ако не го направиш, ще си останеш без нищо! — настояваше тя.

Сълзите ми потекоха по бузите. Как можеше човекът, когото обичам, да обсъжда такива неща зад гърба ми? Винаги съм вярвала, че доверието е основата на всяка връзка. А сега?

— Защо не ми каза? — попитах го с разтреперан глас.

Той ме погледна виновно:
— Не исках да те тревожа… Майка ми просто се притеснява за мен.

— Притеснява се за теб или за това какво ще получиш от мен? — гневът ми избухна като пожар. — Аз ли съм просто някаква сделка?

Той замълча. В този момент осъзнах колко самотна се чувствам в собствения си дом.

Върнах се назад във времето. Когато се запознахме с Андрей в университета, той беше единственият човек, който ме разбираше истински. Беше мил, внимателен и винаги готов да помогне. След смъртта на баба ми той беше до мен и ме подкрепяше. Затова и се омъжих за него толкова млада — вярвах, че любовта ни ще издържи на всички изпитания.

Но след сватбата нещата започнаха да се променят. Мария често идваше на гости и все намираше повод да ме упрекне:
— Не си ли мислиш, че е време да направите ремонт? Този апартамент е старомоден.
Или:
— Андрей заслужава повече! Той работи толкова много, а ти само учиш и четеш книги.

Понякога усещах как Андрей се влияе от думите ѝ. Започна да настоява да вземем кредит за нова кухня или да сменим мебелите. Аз отказвах — апартаментът беше спомен от детството ми, всяка вещ имаше своя история.

С времето напрежението между нас нарастваше. Все по-често спорехме за пари, за бъдещето ни, за това къде ще живеем. А сега разбрах, че той е готов да ме предаде само заради едно жилище.

Вечерта след скандала седях сама в кухнята и гледах през прозореца към светлините на София. Чувах как Андрей говори по телефона с майка си в другата стая:
— Не знам какво да правя вече… Тя не иска да слуша.

— Трябва да си по-твърд! — настояваше Мария. — Ако не вземеш нещата в свои ръце, ще останеш без нищо!

Чувствах се като натрапница в собствения си живот. Всичко, което бях градяла с години — доверието, любовта, сигурността — се разпадаше пред очите ми.

На следващия ден отидох при най-добрата си приятелка Даниела. Разказах ѝ всичко през сълзи.
— Не мога да повярвам! — възкликна тя. — Това е чисто изнудване! Не позволявай на никого да ти вземе това, което ти принадлежи!

— Но аз го обичам… — прошепнах аз.
— Любовта не означава да жертваш себе си! — отвърна тя твърдо.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Колко често жените в България са принудени да избират между любовта и собственото си достойнство? Колко често семейството на съпруга се намесва в брака и руши всичко?

В следващите дни Андрей се опита да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Но аз вече не можех да му вярвам. Всяка негова дума звучеше фалшиво.

Една вечер седнахме един срещу друг на масата.
— Искам развод — казах тихо.
Той пребледня:
— Моля те… Не го прави! Ще говоря с майка ми…

— Вече е късно — отвърнах аз. — Не мога да живея с човек, който ме вижда като средство за постигане на целите си.

Той замълча и аз видях сълзи в очите му. За миг ми стана жал за него, но после си спомних всички унижения и болки през последните години.

Сега седя сама в апартамента на баба ми и се чудя: Кога любовта престава да бъде достатъчна? Колко струва доверието между двама души? Може ли една жена да бъде щастлива, ако трябва постоянно да се защитава дори от най-близките си хора?

А вие как бихте постъпили на мое място?