Между любовта и самотата: Как изгубих семейството си, за да оцелея

– Не мога да повярвам, че го направи, мамо! – гласът на дъщеря ми Катя трепереше от гняв и разочарование. Стоеше на прага на старата ни къща в село Долно поле, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Синът ми, Иван, мълчаливо гледаше към пода, сякаш се срамуваше не само от мен, но и от себе си.

– Нямах избор, деца… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежък облак. – Ако не бях заложила къщата, щяха да ни изгонят. Всичко щяхме да загубим.

Катя се обърна рязко и тръгна към портата. – Ти избра къщата пред нас! – извика тя през рамо. Иван я последва без дума. В този миг осъзнах, че съм останала сама.

Върнах се вътре и седнах на дървената пейка до прозореца. Вън духаше вятър и люлееше старата череша в двора. Спомних си как преди години децата тичаха около дървото, смееха се, а аз им носех топъл тутманик. Сега тишината беше оглушителна.

Всичко започна преди две години, когато мъжът ми Георги почина. Пенсията ми беше малка, а сметките – огромни. Къщата се нуждаеше от ремонт, покривът течеше, а зимите тук са жестоки. Опитах се да се справя сама – продавах буркани със сладко на пазара в Хасково, шиех дрехи за съседките, но парите все не стигаха.

Една вечер седях сама на масата с купчина сметки и писма от банката. „Дължите 3 200 лева по ипотечния кредит“, пишеше с червени букви. Сърцето ми се сви. Ако не платя до края на месеца, ще загубя всичко.

Обадих се на Катя. – Мамо, не мога да ти помогна – каза тя уморено. – И ние едва свързваме двата края в София. Децата са болни, а работата ми е несигурна.

Иван пък беше безработен вече трети месец. – Ще видя какво мога да направя – обеща той, но така и не се обади повече.

Останах сама със страха си. Една сутрин дойде Петър – старият ни съсед и приятел на Георги. – Марийке, чух, че имаш проблеми – каза той тихо. – Мога да ти помогна с малко пари, но ще трябва да заложиш къщата при мен като гаранция.

Седях цяла нощ и мислех. Да приема ли? Ако не платя на банката, ще дойдат съдия-изпълнители и ще ни изхвърлят. Ако приема парите от Петър, поне ще имам време… Но ако не успея да върна дълга, ще изгубя къщата завинаги.

На сутринта подписах договора с трепереща ръка. Петър ми даде парите, платих на банката и за момент си отдъхнах. Но после започнаха слуховете в селото: „Мария заложила къщата на Петър!“, „Децата ѝ не искат да я погледнат!“. Съседките ме гледаха с жал или презрение.

Катя разбра от една позната и дойде веднага. Скандалът беше ужасен. – Как можа да не ни кажеш? – крещеше тя. – Това е нашият дом! Иван стоеше до нея и мълчеше.

– Не исках да ви тревожа… Не исках да ви натоварвам…

– А сега какво? Ако не върнеш парите на Петър, всичко е загубено! – Катя плачеше неудържимо.

– Ще намеря начин… Обещавам!

Но времето минаваше, а аз не можех да върна дълга. Петър започна да идва все по-често. Понякога носеше храна или дърва за огрев, друг път просто седеше мълчаливо до мен на пейката.

– Знаеш ли, Марийке – каза веднъж той, – ако поискаш… може да останеш при мен. Къщата ти ще стане моя, но ти няма да останеш на улицата.

Погледнах го с ужас. Това ли беше цената? Да изгубя всичко и да стана зависима от човек, когото никога не съм обичала?

Катя и Иван спряха да ми звънят. Празниците минаваха в тишина. Понякога гледах снимките им и се чудех дали някога ще ми простят.

Една вечер седях сама до печката и слушах как вятърът блъска прозорците. Чудех се дали постъпих правилно. Дали можех да направя нещо друго? Дали децата някога ще разберат защо го направих?

Сега съм сама в тази стара къща, която вече не е моя. Понякога чувам гласовете им в съня си – Катя ме вика, Иван ме прегръща… После се будя и осъзнавам колко е празно всичко.

Може би някой ще ме разбере… Може би някой ще ми прости…

Кажете ми: Кое е по-важно – домът или семейството? Има ли прошка за майка, която е избрала оцеляването пред любовта?