Между майка и дъщеря: Тежестта на избора

– Не можеш да заминеш, Яна! – гласът на майка ми проряза тишината в кухнята като нож. Беше късна есен, прозорецът трепереше от вятъра, а аз стисках в ръката си писмото за прием в Художествената академия в София.

– Мамо, това е шансът ми! – прошепнах, но думите ми увиснаха между нас като тежък дим. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но и с гняв. Баща ми мълчеше, вперен в пода, сякаш ако не погледне никого, бурята ще го подмине.

– Баба ти е болна, аз работя на две места, а ти искаш да ни оставиш? – гласът ѝ трепереше. – Какво ще кажат хората? Че дъщеря ми е егоистка?

Тогава усетих как гърлото ми се свива. От години мечтаех да рисувам, да уча изкуство. Всички казваха, че имам талант – учителката по рисуване, съседите, дори леля Мария от втория етаж. Но сега, когато мечтата беше на една крачка разстояние, тя изглеждаше по-далеч от всякога.

– Мамо, не мога да живея твоя живот! – извиках. – Не искам да се събудя след 20 години и да съжалявам!

– А аз? Аз не съжалявам ли? – изкрещя тя и удари по масата. – За всичко, което жертвах заради вас?

В този момент баба се появи на вратата. Слаба, прегърбена, с очи, които някога са били живи и весели. Сега бяха помътнели от болестта.

– Яна, детето ми… – прошепна тя. – Не се карайте заради мен.

Сълзите ми потекоха. Изтичах в стаята си и затворих вратата. Чувах как майка ми плаче в кухнята, чувах тежкото дишане на баба. Баща ми така и не каза нищо.

През следващите дни вкъщи беше студено, не само заради есента. Майка ми ме гледаше с укор, баба се опитваше да ме утеши с истории от младостта си – как е искала да стане учителка, но са я омъжили рано.

– Не повтаряй моите грешки – каза ми една вечер. – Но не забравяй и кои са ти корените.

В училище всички ме поздравяваха за успеха. Класната ме прегърна:

– Яна, гордеем се с теб! Ще станеш голяма художничка!

Но у дома беше друго. Всяка вечер майка ми броеше парите за лекарства на баба. Всяка сутрин ме питаше:

– Реши ли какво ще правиш?

Сякаш не беше избор между две възможности, а между две предателства.

Една вечер баща ми седна до мен на дивана. Дълго мълча.

– Яна… Понякога животът ни кара да избираме между себе си и другите. Аз избрах семейството си и често се питам какво ли щеше да стане, ако бях тръгнал по свой път…

Погледнах го – уморен, със сиви коси, ръце напукани от работа в завода.

– Но ти… Ти трябва сама да решиш. Само не забравяй – каквото и да избереш, ще има цена.

В онази нощ не спах. Гледах тавана и си представях живота си в София – ателиета, изложби, нови приятели… После си представях майка ми сама с баба, как брои стотинките за хляб.

На сутринта събрах багажа си. Майка ми стоеше на прага.

– Значи тръгваш? – попита тихо.

– Да… – прошепнах. – Ще се връщам често. Ще помагам с каквото мога…

Тя ме прегърна силно. За първи път от години почувствах топлината ѝ.

– Само не забравяй откъде тръгваш, Яна…

Влакът към София беше пълен с млади хора като мен – с мечти и страхове. Гледах през прозореца и се чудех дали съм предател или просто човек, който иска да живее собствения си живот.

Години по-късно още усещам тежестта на този избор. Всяка изложба посвещавам на майка ми и баба ми. Всяко обаждане към дома е смес от вина и гордост.

Понякога се питам: Можем ли някога да бъдем напълно свободни от очакванията на близките си? Или цял живот носим техните мечти като свои?