Между майка и дъщеря: Зимата, която ни промени завинаги

— Ася! Къде си пак? — Гласът ми отекна в празния коридор, а часовникът на стената показваше 2:37 през нощта. Снегът навън валеше безмилостно, покривайки София с дебела бяла пелена. Сърцето ми туптеше лудо, а ръцете ми трепереха, докато набирах номера ѝ за пореден път. Без отговор.

Вече седми месец бременна, а още не беше разбрала какво означава отговорност. Всяка вечер излизаше с приятелките си — Мими, Деси, понякога и с онзи Христо, когото не можех да понасям. „Мамо, не се притеснявай, всичко е наред“, повтаряше ми тя с онази усмивка, която някога ме разтапяше, а сега само ме ядосваше.

Седнах на дивана и се загледах в снимката ни от морето — аз и тя, усмихнати, слънцето ни огрява, а между нас няма нищо освен любов. Кога се промени всичко? Кога станахме две непознати, които живеят под един покрив?

Вратата се отвори рязко и Ася влетя вътре, смях и миризма на цигари я следваха като сянка.

— Къде беше? — попитах тихо, но гневът ми напираше.
— Мамо, моля те! Не започвай пак! Бях с момичетата. Просто си говорихме…
— Ася, ти си бременна! Не можеш да се държиш така! — Гласът ми се пречупи.
— Остави ме на мира! — кресна тя и се затвори в стаята си.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Спомних си как преди години баща ѝ ни напусна. Тогава обещах на себе си и на нея, че ще бъда най-добрата майка. Но сега се чувствах като провал.

На следващата сутрин я намерих да спи облечена, с размазан грим и телефон в ръка. Седнах до нея и я погалих по косата.

— Ася…
Тя отвори очи и ме погледна уморено.
— Мамо… Извинявай за снощи.
— Страх ме е за теб. За бебето…
Тя въздъхна тежко.
— Не знам дали ще се справя… Понякога ми се струва, че още съм дете.

Прегърнах я силно. За миг усетих онази близост от миналото. Но само за миг.

Дните минаваха в напрежение. Опитвах се да говоря с нея — за бъдещето, за отговорността, за това какво означава да бъдеш майка. Тя слушаше с половин ухо и после пак изчезваше вечерта. Съседите започнаха да шушукат: „Виж я Яна, дъщеря ѝ пак се прибра сутринта…“

Една вечер през декември телефонът ми звънна. Беше Мими.
— Лельо Яна… Ася… Тя припадна в клуба… Викаме линейка!

Светът ми се срина. Хукнах навън без палто, само по пуловер и чехли. Снегът ме блъскаше в лицето, но не усещах нищо. В болницата я намерих бледа и безжизнена. Лекарят ме погледна строго:
— Госпожо Георгиева, дъщеря ви е в стрес и изтощение. Трябва да почива и да се храни добре. Ако продължава така…
Не довърши изречението си.

Седнах до леглото ѝ и хванах ръката ѝ.
— Ася… Моля те…
Тя отвори очи и заплака като малко дете.
— Мамо… Страх ме е… Не знам какво да правя…
— Ще го направим заедно. Обещавам ти.

Тази нощ седях до нея и ѝ разказвах истории от детството ѝ — как е обичала да рисува по стените, как сме правили снежни човеци в парка „Заимов“. За първи път от години тя слушаше истински.

След изписването всичко беше различно. Ася започна да остава вкъщи вечерите. Готвехме заедно, гледахме стари български филми и говорехме за бъдещето на бебето. Понякога я виждах как гледа през прозореца със сълзи в очите — може би оплакваше изгубената си младост или свободата си.

Една вечер седнахме на масата с чаша чай.
— Мамо… Мислиш ли, че ще бъда добра майка?
Погледнах я дълго.
— Вярвам в теб повече отколкото вярвам в себе си.
Тя се усмихна през сълзи.

Сега зимата почти свърши. Очакваме бебето всеки момент. Страхът още е тук — но вече не е самотен. До него стои надеждата.

Понякога се питам: Колко болка трябва да преживеем, за да намерим пътя един към друг? Дали ще успея да бъда майката, от която Ася има нужда? Какво бихте направили вие на мое място?