Между масата и сърцето: Историята на една българска снаха

— Ако няма да седнеш на масата с моето семейство, поне сготви и сложи масата, после си тръгни! — думите на Дарио отекнаха в малката ни кухня като шамар. Стоях до мивката, ръцете ми трепереха над купата със салата, а сълзите пареха очите ми. Не можех да повярвам, че след всичко, което преживях онази вечер, той все още не разбира защо не мога да се върна там.

Вече шест месеца избягвам семейните събирания на Дарио. Шест месеца, откакто майка му — леля Мария — ме унижи пред всички, наричайки ме „градско момиче без уважение към традициите“. Беше Коледа. Бях приготвила баница по моя рецепта, с малко повече сирене и копър, както обичам. Когато я сложих на масата, всички млъкнаха. Леля Мария взе една хапка и с ледено изражение каза: „Това не е баница, това е подигравка.“

Смяхът на брат му Петър още кънти в ушите ми. „Е, Ивана, поне опита! Следващия път ще донесеш пица?“ Всички се засмяха. Само Дарио стоеше мълчаливо, вперен в чинията си. Не каза нищо. Не ме защити.

Оттогава не мога да прекрача прага на техния дом. Всяка покана за вечеря е като бодлива тел около сърцето ми. Дарио настоява: „Това е моето семейство. Трябва да сме заедно.“ Аз се затварям в себе си и се чудя дали някога ще бъда приета.

— Ивана, не може така! — гласът му ме връща в настоящето. — Майка ми пита за теб, баща ми се чуди защо не идваш. Всички мислят, че си обидена за нищо!

— За нищо ли? — прошепвам аз. — За теб може да е нищо, но за мен беше всичко.

Той въздъхва тежко и излиза от кухнята. Оставам сама с мислите си и с усещането за провал. Винаги съм искала да имам голямо семейство — шумно, топло, с много смях. Но тук се чувствам като натрапник.

Майка ми винаги казваше: „Всяка къща си има правила, но сърцето ти трябва да остане твое.“ Опитах се да го следвам. Но когато семейството на Дарио започна да ме сравнява с бившата му приятелка — „Ех, Марияна правеше най-хубавите сарми!“ — не издържах.

Една вечер се прибрах разплакана при мама. Тя ме прегърна и каза: „Не си длъжна да се харесаш на всички. Но ако мъжът ти не те защитава, помисли дали това е твоето място.“

Дарио не е лош човек. Работи много, грижовен е към мен. Но когато става дума за семейството му, сякаш забравя коя съм аз.

— Ивана, хайде, обади се на майка ми! — настоява той една вечер. — Покани ги у нас, ще направим вечеря.

— Не мога — отвръщам тихо. — Не съм готова.

Той се ядосва:
— Значи аз трябва да избирам между теб и тях?

— Не искам да избираш — казвам през сълзи. — Искам само да ме разбираш.

Дните минават в напрежение. Всяка неделя той отива при тях сам. Връща се късно и мълчи. Аз стоя в тишината на апартамента ни и се чудя дали някога ще бъда част от тази фамилия или винаги ще съм чужда.

Една сутрин получавам съобщение от леля Мария: „Ивана, животът е кратък за обиди. Ела тази неделя.“ Чета го десет пъти. Не знам дали е покана или поредното изпитание.

Разказвам на мама. Тя само ме гледа и казва:
— Ако отидеш, иди заради себе си, не заради тях.

В неделя сутринта ставам рано. Приготвям баница по тяхната рецепта — без копър, само сирене и яйца. Ръцете ми треперят докато я режа.

Дарио ме чака на вратата:
— Сигурна ли си?

— Не знам — признавам си. — Но трябва да опитам.

Пътят до тяхната къща ми се струва безкраен. Сърцето ми бие лудо. Когато влизаме, всички са там — леля Мария, чичо Георги, Петър с жена си и децата.

Слагам баницата на масата. Леля Мария я опитва и кимва:
— Този път е като нашата.

Не знам дали това е комплимент или просто констатация. Всички говорят за времето, за новините по телевизията. Аз мълча.

В един момент Петър казва:
— Ей, Ивана, кога ще ни направиш твоята специална баница с копър? Чух, че е интересна!

Поглеждам го изненадано. Той ми намига.

Леля Мария въздъхва:
— Може би трябва да сме по-отворени към новото…

Дарио стиска ръката ми под масата.

Връщаме се у дома късно вечерта. Чувствам се изтощена, но и някак по-лека.

— Благодаря ти, че опита — казва Дарио тихо.

Поглеждам го и питам:
— А ти кога ще опиташ да ме разбереш истински?

Понякога се чудя: колко компромиси са нужни заради любовта? И кога компромисът става предателство към себе си?