Между сина и снаха си: Изборът, който ме разкъса

— Мамо, не мога повече! Или тя, или аз! — гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с гняв и отчаяние. Стоях в средата на хола, с ръце, стиснати до болка, и се опитвах да не се разплача. От кухнята се чуваше тихото подсмърчане на Мария, снаха ми, която се беше затворила там, за да не ни пречи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците, сякаш и времето усещаше напрежението в нашия дом.

Петър и Мария живееха при мен от две години, откакто се ожениха. Апартаментът ми в Люлин беше тесен, но уютен, и вярвах, че ще се справим заедно, докато съберат пари за собствено жилище. В началото всичко беше наред — смях, вечери, споделени радости. Но с времето дребните неразбирателства се превърнаха в ежедневни скандали. Петър беше нервен, работата му като шофьор на камион го изтощаваше, а Мария, учителка в детска градина, често се прибираше уморена и раздразнена. Аз се опитвах да бъда мост между тях, да изглаждам конфликтите, но напрежението растеше.

— Не мога да я понасям повече! — изкрещя Петър. — Само се оплаква, все аз съм виновен! Ти винаги я защитаваш, а мен ме оставяш на заден план!

— Петре, моля те, успокой се — прошепнах, но той вече беше излязъл на балкона, треснал вратата след себе си. Останах сама в хола, с пулсираща болка в гърдите. Как стигнахме дотук? Къде сбърках като майка?

Вечерта Мария дойде при мен, с подпухнали очи и треперещи ръце. — Не искам да ви разделям, но не мога повече така. Петър ме обижда, крещи ми, хвърля неща… Страх ме е. — Гласът ѝ беше едва доловим, но думите ѝ се забиха в мен като нож. Знаех, че не преувеличава. Бях ставала свидетел на изблиците на Петър, на грубите му думи, на това как хвърля чаши по стената, когато се ядоса. Опитвах се да го оправдая — умора, стрес, липса на пари… Но докога?

Седнахме двете на кухненската маса. — Мария, знам, че ти е трудно. И на мен ми е. Но Петър ми е син… — Гласът ми се прекърши. — Не мога да го изгоня.

Тя ме погледна с отчаяние. — А аз какво да правя? Да търпя? Да се страхувам всяка вечер?

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото, слушах как дъждът се усилва, и мислех за всичко, което съм дала на Петър. Самотна майка, отгледах го сама, жертвах се, работих на две места, за да не му липсва нищо. А сега трябваше да избирам — между него и жената, която обичаше, но и нараняваше.

На сутринта, докато Петър се приготвяше за работа, го повиках в кухнята. — Петре, трябва да поговорим. Не можем да продължаваме така. Ти си ми син, обичам те, но не мога да позволя да се държиш така с Мария. Ако не можеш да се контролираш, ще трябва да си потърсиш друго място за живеене.

Той ме погледна невярващо. — Мамо, ти сериозно ли? Ще ме изгониш заради нея?

— Не те изгонвам, а ти давам избор. Или се променяш, или… — Гласът ми трепереше, но не отстъпих.

Петър избухна. — Добре! Щом така искаш! — Грабна якето си и излезе, трескайки входната врата. Чух как стълбите ехтят под тежките му стъпки. Седнах на стола и се разплаках. Мария дойде и ме прегърна. — Благодаря ти, мамо…

Дните след това бяха мъчителни. Петър не се обаждаше. Не знаех къде е, дали е добре. Сърцето ми се късаше от вина и болка. Мария се опитваше да ми помага, да ме разсейва, но усещах, че и тя страда. Вечерите бяха най-тежки — тишината в апартамента беше оглушителна, сякаш липсваше въздух.

Съседите започнаха да шушукат. — Видя ли, Петър го няма. Майка му го изгони заради жената му… — чувах ги по стълбите. Болеше ме, но не можех да обясня на никого какво е да избираш между детето си и мира в собствения си дом.

След седмица Петър ми се обади. Гласът му беше студен. — Не се притеснявай, намерих квартира. Не искам да ви виждам. За мен вече не съществувате.

Седнах на леглото и се разплаках. Как се стигна дотук? Какво направих погрешно? Можех ли да го спася от самия него? Или трябваше да го оставя да се научи да носи отговорност за действията си?

С времето Мария и аз се сближихме още повече. Помагах ѝ с всичко, тя ми беше като дъщеря. Но празнотата, която остави Петър, не можеше да се запълни. Понякога вечер сядам до прозореца, гледам светлините на София и се питам: Дали някога ще ми прости? Дали постъпих правилно? Или майчината любов трябва да прощава всичко, дори и когато боли?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една майка да избере между сина си и мира в дома си? Или винаги ще остане белегът от този избор?