Между тишината и истината: Моята история на порастване без баща в България

– Мамо, пак ли няма да дойде? – гласът ми трепереше, докато гледах към вратата, сякаш всеки момент щеше да се отвори и да влезе той. Майка ми не отговори веднага. Само въздъхна, избърса ръцете си в престилката и се наведе да ме прегърне. – Не знам, Мария. Може би друг път.

Така започваше почти всяка неделя в нашия малък апартамент в Люлин. Баба ми, с побелели коси и уморени очи, мълчаливо бъркаше супата на котлона, а майка ми се опитваше да скрие сълзите си зад усмивка. Баща ми беше някъде там – в друг квартал, с друга жена и други деца. За мен той беше само име, снимка в стар албум и обещание, което никога не се сбъдна.

В училище всички говореха за татковците си. Как ги водят на мач, как им купуват сладолед, как ги учат да карат колело. Аз мълчах. Измислях истории, за да не изглеждам различна. Казвах, че баща ми работи в чужбина, че е много зает, че ще се върне. Но истината беше, че той никога не пожела да бъде част от моя свят.

Вечерите бяха най-тежки. Седяхме трите на масата, а тишината между нас беше по-плътна от стените на панелката. Баба ми понякога се опитваше да разведри обстановката:
– Марийче, утре ще направя баница, каквато обичаш. Ще поканим и съседката, да не сме сами.

Но аз знаех, че никоя баница не може да запълни празнотата, която оставя отсъствието на баща. Майка ми работеше на две места – сутрин чистеше в една детска градина, а следобед продаваше в кварталния магазин. Връщаше се късно, уморена, с ръце напукани от студ и препарати. Понякога я чувах да плаче нощем, когато мислеше, че спя.

– Защо не го мразиш? – попитах я веднъж, когато бях на дванайсет. – Защо не му кажеш да си гледа работата?
– Не е толкова просто, Мария – отвърна тя тихо. – Понякога хората не могат да дадат това, което нямат.

Тези думи ме преследваха години наред. Опитвах се да разбера какво точно нямаше баща ми, че не можа да ми даде. Любов? Смелост? Или просто желание да бъде тук?

В гимназията вече бях свикнала с подмятанията. „Безбащна“, шушукаха някои момичета. Други ме гледаха със съжаление. Само най-добрата ми приятелка, Ива, знаеше истината. Тя беше до мен, когато за първи път видях баща си на улицата – с новата си жена и двете си деца. Те се смееха, държаха се за ръце, а аз стоях от другата страна на булеварда и се чудех дали изобщо ме забелязва.

– Искаш ли да отидем при него? – попита Ива.
– Не – прошепнах. – Не искам да развалям картината.

Вкъщи не казах нищо. Само се затворих в стаята си и плаках. Баба ми почука на вратата:
– Марийче, всичко наред ли е?
– Да, бабо. Просто съм уморена.

Лъжата стана част от живота ми. Лъжех себе си, че не ми пука. Лъжех майка ми, че съм щастлива. Лъжех приятелите си, че съм силна. Но истината беше, че всяка вечер заспивах с мисълта: „Защо не съм достатъчна?“

Когато навърших осемнайсет, реших да го потърся. Намерих телефона му от стара бележка на майка ми. Сърцето ми биеше лудо, докато набирах номера. Отговори ми жена.
– Ало?
– Здравейте, търся Георги Петров.
– Кой го търси?
– Дъщеря му… Мария.

Настъпи тишина. После гласът стана по-студен:
– Той не е тук. Не звънете повече.

Затворих. Ръцете ми трепереха. За първи път осъзнах, че не само аз съм избрана да живея в тишина – той също беше избрал да мълчи.

Майка ми ме намери на балкона, с празен поглед към панелните блокове.
– Говори ли с него?
– Не. Не иска да ме чуе.
– Съжалявам, Мария. Но ти си достатъчна. За мен, за баба ти, за себе си.

Прегърнах я. За първи път от години се почувствах обичана. Не от него, а от жените, които наистина бяха до мен. Баба ми донесе чай и каза:
– Мъжете идват и си отиват, но ние, жените, държим къщата. Не забравяй това.

С времето започнах да прощавам. Не на баща ми, а на себе си – за всички години, в които се обвинявах. Започнах да говоря за болката си, да пиша, да споделям с други момичета, които също израснаха без бащи. Оказа се, че не съм сама. Всяка от нас носи своята тишина, своята истина.

Сега, когато минавам покрай училището, където някога чаках баща ми да дойде на родителска среща, се усмихвам. Знам, че съм пораснала не въпреки липсата му, а благодарение на нея. Научих се да бъда силна, да прощавам, да обичам.

Понякога се питам: ако един ден той се появи на вратата, ще мога ли да му простя? Или тишината между нас ще остане завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?