Мислех, че съм приета в семейството на мъжа ми – но колко много съм се лъгала

– Не мисля, че трябва да идваш с нас, Мария – гласът на свекърва ми, Елена, прозвуча хладно, почти като шепот, но думите ѝ ме удариха като шамар. Стоях в коридора с палтото в ръка, готова да тръгна с всички към болницата, където току-що бяха приели Димитър след инцидента на работа.

Погледнах към мъжа си, който лежеше на носилката, блед и изплашен, а очите му се срещнаха с моите само за миг. В този момент сякаш всичко се разпадна. Бях част от това семейство вече пет години – или поне така си мислех. През цялото време се стараех да бъда добра снаха: помагах на Елена в кухнята, носех подаръци за именните дни, търпях безкрайните ѝ забележки за това как не умея да правя баница като нея. Винаги си казвах, че това е част от българската традиция – малко повече критика, малко повече изпитания.

Но сега, когато Димитър беше ранен и най-много имах нужда да бъда до него, изведнъж се оказах излишна.

– Мамо, Мария трябва да дойде – опита се да възрази сестра му, Ива, но Елена я прекъсна с рязък жест.

– Това са семейни неща. Тя няма какво да прави там. Нека си остане вкъщи.

Сърцето ми се сви. Чужда. Винаги чужда. Спомних си детството си в Пловдив – майка ми винаги беше на работа, баща ми – вечно уморен и раздразнен. Вечерите прекарвах сама с книгите си и мечтаех за голямо семейство, където всички се смеят заедно на масата. Когато срещнах Димитър в университета, той ми разказваше за неделните обеди у тях, за шумните празници и топлината на домашната ракия. Повярвах, че това е моят шанс.

Първите години бяха трудни. Елена ме гледаше с подозрение – „Градско момиче“, казваше тя на съседките. „Нашият Димитър заслужава някоя по-скромна.“ Но аз не се отказвах. Научих се да меся козунак по нейната рецепта, дори започнах да харесвам миризмата на туршия в мазето им. С Ива станахме приятелки – тя беше единствената, която ме приемаше безусловно.

Но винаги имаше нещо недоизказано във въздуха. На Коледа подаръкът ми за Елена стоеше най-отзад под елхата. На семейните снимки винаги се оказвах в края на кадъра. А когато забременях и загубих бебето в третия месец, никой не спомена това повече – сякаш болката ми беше неудобна тема.

Сега стоях сама в празния апартамент и слушах тишината. Телефонът ми мълчеше – никой не се обади да ми каже как е Димитър. Опитах да звънна на Ива, но тя не вдигна. Седнах на дивана и се разплаках – тихо, без гняв, само с горчивина.

На следващия ден отидох до болницата сама. На входа ме спря охраната:

– Само близки роднини могат да влизат.

– Аз съм му съпруга! – казах отчаяно.

Охранителят ме изгледа съжалително:

– Майка му каза да не пускаме никого освен нея и сестра му.

Върнах се вкъщи и започнах да събирам дрехите на Димитър в един куфар – не знаех защо го правя, просто имах нужда от някакво действие. В този момент телефонът най-сетне звънна – беше Ива.

– Мария… Моля те, не се сърди на мама. Тя е уплашена…

– А аз? Аз не съм ли уплашена? Не съм ли част от това семейство? – гласът ми трепереше.

– Знам… Знам… Просто… Тя така разбира любовта си към брат ми.

– Като ме изключва? Като ме държи далеч от него?

Ива замълча.

– Димитър пита за теб – прошепна тя най-накрая. – Но мама му каза, че си много заета с работа.

Този път вече не плаках. В мен се надигна гняв – към Елена, към цялото това семейство, което толкова години се опитвах да заслужа. Към себе си – че съм позволила да ме държат на ръка разстояние.

Когато Димитър се прибра след седмица, между нас вече имаше пропаст. Той беше благодарен на майка си за грижите и сякаш не разбираше защо съм толкова тиха и затворена. Опитах да му обясня как съм се чувствала изолирана и предадена, но той само въздъхна:

– Мама е такава… Не го вземай навътре.

Но как да не го взема навътре? Как да продължа да живея с усещането, че никога няма да бъда истинска част от този дом?

Сега седя сама на балкона и гледам светлините на града. Чудя се: Колко от нас живеят с илюзията за приемане? Колко още ще търпим да бъдем гости в собствения си живот?