„Мислех да се разведа с Петър след изневярата му“: Но родителите ми се намесиха и ме спряха

— Как можа, Петре? — гласът ми трепереше, а в ръцете ми листът с разпечатани съобщения гореше като въглен. Стоях в средата на кухнята, докато той се опитваше да избегне погледа ми. — Мария, не е това, което си мислиш… — започна той, но думите му увиснаха във въздуха. Беше късна вечер през октомври, децата вече спяха, а аз усещах как светът под краката ми се разпада.

Никога не съм си представяла, че ще стигна дотук. Когато срещнах Петър, бях едва на осемнадесет — първи курс в Софийския университет, с глава пълна с мечти и никакъв интерес към момчета. Той беше онзи амбициозен студент по право, когото всички забелязваха — висок, с тъмни очи и усмивка, която можеше да разтопи ледове. Не знам как стана така, че избра точно мен. Може би защото бях различна — не се опитвах да го впечатля, не го преследвах. Просто си бях аз.

Започнахме да излизаме и всичко изглеждаше като от романтичен филм. След три години той ми предложи брак на Витоша, под звездите. Родителите ми бяха във възторг — „Петър е сериозно момче, ще имаш стабилен живот!“, повтаряше майка ми. Баща ми само кимаше одобрително. Сватбата беше голяма — цялата рода от Пловдив и Бургас дойде да ни види как си казваме „да“.

Първите години бяха хубави. Родиха се децата — първо Ива, после малкият Дани. Животът ни беше като по учебник: работа, дом, семейни вечери пред телевизора. Но с времето Петър започна да се прибира все по-късно. „Работа“, казваше той. Аз усещах как между нас расте стена от мълчание и недоизказани думи.

Докато една вечер не намерих онези съобщения. „Липсваш ми…“, „Кога пак ще се видим?“ — пишеше някоя си Таня. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам. Седях до прозореца цяла нощ и гледах как дъждът блъска по стъклото.

На следващия ден отидох при майка ми. Разказах ѝ всичко през сълзи. Очаквах подкрепа, разбиране… Но тя само въздъхна тежко: — Мария, мъжете са такива. Не разваляй семейството заради една глупост! Помисли за децата! Какво ще кажат хората?

Баща ми беше още по-краен: — Ако го напуснеш, ще останеш сама с две деца! Кой ще ти помага? Животът не е лесен за разведена жена в България.

Чувствах се предадена не само от Петър, а и от собствените си родители. Не исках да бъда „жената, която търпи“, но думите им ме пронизаха. Започнах да се съмнявам в себе си — дали не преувеличавам? Дали наистина трябва да сложа край?

Петър започна да се държи по-добре — носеше цветя, помагаше повече вкъщи, обещаваше, че всичко е приключило. Но аз вече не можех да му вярвам. Всяка негова усмивка ми изглеждаше фалшива.

Една вечер седнахме на масата след като децата заспаха.
— Петре, защо го направи? — попитах тихо.
Той дълго мълча.
— Не знам… Чувствах се изгубен. Работата ме притискаше, ти беше все уморена… Търсих нещо различно.
— А аз? Аз не съм ли достатъчна?
Той сведе глава:
— Сгреших. Моля те, прости ми.

В онзи момент осъзнах колко сме се отдалечили един от друг. Не само той беше виновен — и аз бях позволила рутината да ни погълне.

Минаха месеци. Родителите ми настояваха да остана с него заради децата и „доброто име“. Приятелките ми ме съветваха да го напусна и да започна нов живот. Аз стоях между два свята — единият на традициите и страха от самота, другият на свободата и неизвестното.

Понякога нощем лежа будна и слушам равномерното дишане на Петър до мен. Чудя се дали някога ще мога пак да му вярвам напълно. Дали направих правилния избор? Или просто се подчиних на чуждите очаквания?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да изберете себе си?