Мога ли да простя на майка си?
– Не искам да я виждам тук! – изкрещях, тресейки се от гняв, докато майка ми стоеше на прага на апартамента ми, с куфар в ръка и очи, пълни със сълзи. – Моля те, Мария, нямам къде да отида – прошепна тя, гласът ѝ трепереше. В този миг сякаш времето се върна назад, към онзи ден, когато бях само на единадесет и тя ме остави пред вратата на баба ми в Пловдив, за да започне нов живот с новия си мъж.
Помня го като вчера. Беше студена есенна сутрин. Майка ми ме хвана за ръка и ме заведе до входа на панелката, където живееше баба. – Ще се върна за теб, обещавам – каза тя тогава. Но не се върна. Новият ѝ съпруг, Иван, не искаше „чуждо дете“ в дома си. Баба ми, строгата и мълчалива Станка, ме прие без много думи. – Ще се оправим някак – каза тя и затвори вратата след майка ми.
Годините минаваха бавно. Живеехме с баба само от нейната малка пенсия. Тя никога не говореше за майка ми, а аз се научих да не питам. В училище децата ме дразнеха: „Къде е майка ти? Защо не живееш с нея?“ Аз само свивах рамене и стисках зъби. Вечерите прекарвахме в тишина – баба плетеше, а аз учех на кухненската маса. Понякога я чувах как плаче нощем.
Майка ми почти не се обаждаше. Пращаше по някоя картичка за Коледа или Великден, но никога не идваше. Когато навърших 18, получих писмо: „Мария, надявам се да си добре. Животът е труден понякога. Обичам те.“ Не ѝ отговорих.
Когато баба почина, бях вече студентка в София. Погребението беше тихо – само аз и няколко съседи. Майка ми не дойде. Стоях до гроба и се чувствах напълно сама на света.
Години по-късно, когато вече имах собствено семейство – съпругът ми Петър и дъщеря ни Ели – майка ми се появи отново. Иван я беше изгонил след като се разболяла тежко и не можела повече да работи. Стоеше пред мен – по-стара, прегърбена, с очи, които търсят прошка.
– Мога ли да остана при теб? – попита тя тихо.
В мен бушуваха спомени и гняв. Петър ме погледна въпросително: – Мария, какво ще правим?
– Не знам! – избухнах аз. – Къде беше тя всички тези години? Когато имах нужда от майка? Когато баба умираше?
Майка ми седна на стола в коридора и зарови лице в ръцете си.
– Знам, че съм те предала – каза тя през сълзи. – Но ти си ми дете… Мога ли поне сега да бъда част от живота ти?
Вечерта седяхме с Петър в кухнята.
– Не мога просто да я приема така – казах аз. – Всичко ме боли…
– Но ако я изгониш, ще можеш ли да живееш със себе си? – попита той тихо.
Дните минаваха в напрежение. Майка ми помагаше с домакинството, опитваше се да говори с Ели, но аз бях студена и дистанцирана. Веднъж я чух как шепне на дъщеря ми:
– Знаеш ли, Ели, понякога хората правят грешки, които не могат да поправят…
Една вечер седнах срещу нея.
– Защо го направи? Защо ме остави?
Тя ме погледна дълго.
– Бях млада и уплашена. Иван ме убеди, че така ще е по-добре за всички… Страхувах се да остана сама… Не мога да върна времето назад.
– А аз? Аз какво трябваше да правя? Да чакам? Да прощавам?
– Не те моля да забравиш… Само да ми позволиш да бъда тук сега.
Сълзите напълниха очите ми. Спомних си всички самотни нощи при баба, всички празници без майка…
– Не знам дали мога да ти простя – казах тихо.
Тя кимна.
– Ще чакам…
Сега всяка сутрин я виждам как приготвя закуска за Ели и тихо подрежда кухнята. В мен още има болка, но усещам и някаква топлина… Може би прошката идва бавно…
Понякога се питам: Ако простя на майка си, ще мога ли най-сетне да простя и на себе си? А вие бихте ли простили?