Мога ли да спася света, ако не мога да спася себе си?

– Ивана, пак ли ще носиш храна на Мария? – гласът на Петър, съпругът ми, беше остър като нож, докато затваряше вратата на хладилника, в който имаше само половин буркан лютеница и няколко яйца. Стоях до масата, с чанта в ръка, пълна с продукти, които бях купила с последните ни пари. – Децата ни пак ще ядат филии със захар, а ти ще нахраниш нейните. Не мислиш ли, че вече прекаляваш?

Сърцето ми се сви. Знаех, че е прав. Но как да оставя Мария и децата ѝ гладни? Тя беше сама, мъжът ѝ я напусна преди година, а работата ѝ в шивашкия цех не стигаше дори за наема. Помня как, когато бяхме малки, тя ми даваше последната си филия, когато нашите нямаха пари за храна. Сега беше мой ред да ѝ върна жеста. Но на каква цена?

– Петре, моля те, нека не се караме. Ще измисля нещо за вечеря, обещавам. Но не мога да я оставя така. – Гласът ми трепереше, докато се опитвах да не заплача пред децата, които се бяха сгушили в ъгъла на стаята и слушаха всяка дума.

Той само поклати глава и излезе, тръшкайки вратата. Останах сама с мислите си, с тежестта на отговорността, която сама си бях сложила на плещите. Взех чантата и тръгнах към Мария. По пътя си мислех за всички пъти, когато съм ѝ помагала – с пари, с храна, с гледане на децата ѝ. Винаги казвах, че семейството е най-важното. Но кога моето семейство стана второ по важност?

Мария ме посрещна с уморена усмивка. Децата ѝ веднага се хвърлиха към мен, прегръщайки ме с малките си ръчички. – Лельо Ивана, донесе ли нещо вкусно? – попита малкият Сашко, а очите му светеха от надежда. Сърцето ми се разкъса. Как да кажа „не“ на тези деца?

– Донесох, Сашко. Ще направим супа и ще има и за утре. – Усмихнах се, но вътрешно се чувствах празна. Мария ме прегърна и прошепна: – Не знам какво щях да правя без теб, сестричке. Знам, че ти е трудно, но… – Гласът ѝ се прекърши. – Ще си намеря втора работа, обещавам. Само още малко ми помогни.

Върнах се у дома късно вечерта. Децата ми вече спяха, а Петър седеше на тъмно в кухнята. – Ивана, трябва да избереш. Или ще си майка на нашите деца, или ще си майка на всички. Аз повече така не мога. – Гласът му беше тих, но твърд. За първи път видях болка в очите му, не само гняв.

– Петре, не мога да изоставя Мария. Тя е сестра ми. Ако не ѝ помогна, кой ще го направи? – прошепнах, а сълзите ми се стичаха по бузите. – Ами ако някой ден ние изпаднем в нужда? Нима не бих искала някой да ни подаде ръка?

– А ако докато спасяваш другите, изгубиш нас? – попита той. – Децата ни вече се страхуват да поискат нещо, защото знаят, че ще кажеш „не, трябва да помогнем на леля Мария“. А аз… аз се чувствам невидим.

Тези думи ме удариха като шамар. През следващите дни се опитвах да балансирам – да помагам на Мария, но и да съм повече у дома. Но напрежението растеше. Децата ми започнаха да се затварят в себе си, Петър се прибираше все по-късно. Веднъж чух дъщеря ми да казва на брат си: – Мама обича повече братовчедите ни, отколкото нас.

Това ме срина. Започнах да се питам – кога помощта се превръща в жертва? Кога любовта към сестра ми започна да вреди на моето семейство? Опитах се да говоря с Мария, да ѝ обясня, че не мога да ѝ помагам толкова често. Тя се разплака. – Значи и ти ще ме изоставиш? Всички ме изоставят. – Сърцето ми се късаше, но знаех, че трябва да сложа граница.

Една вечер, когато се прибрах, заварих Петър да събира багажа си. – Не мога повече, Ивана. Обичам те, но не мога да живея в сянката на твоята жертва. Ако не се промениш, ще си тръгна.

Седнах на пода и заплаках. За първи път осъзнах, че съм на ръба да изгубя всичко – семейството, брака, децата си. Обадих се на Мария и ѝ казах, че ще ѝ помагам, но само когато мога, без да ощетявам своето семейство. Тя не ми говори седмици наред. Петър остана, но отношенията ни вече не бяха същите. Децата ми се нуждаеха от време, за да ми простят.

Сега, когато гледам назад, се питам – можех ли да постъпя по друг начин? Къде е границата между помощта и самоунищожението? Колко струва една жертва, ако заради нея изгубиш себе си и хората, които обичаш най-много?

А вие, ако бяхте на мое място, какво бихте избрали? Може ли човек да спаси света, ако не може да спаси себе си?