Молитва и вяра – как оцелях, когато свекървата ми искаше да ме изгони от дома
– Не мога повече да търпя това! – гласът на свекърва ми, Мария, се разнесе като гръм из малкия ни апартамент в Люлин. Беше сряда вечер, а дъждът блъскаше по прозорците така, сякаш и небето плачеше с мен. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, ръцете ми трепереха. Мъжът ми, Георги, беше командировка в Германия – първата му такава от години. Остави ме сама с майка си, вярвайки, че ще се разбираме. Но още от първия ден усещах как напрежението се сгъстява като буреносен облак над главата ми.
– Какво съм направила? – прошепнах едва чуто.
– Всичко! – изсъска тя. – Къщата е разхвърляна, готвиш безсолно, а синът ми отслабва! Ти не си жена за него!
Сълзите напираха в очите ми, но се опитах да ги скрия. Не исках да й дам това удоволствие. Вече седмица слушах упреци – за праха по рафтовете, за супата, за това, че не съм „истинска българка“ според нейните стандарти. А аз се стараех – работех на две места, грижих се за малкия ни син Даниел и пак не бях достатъчно добра.
Тази вечер обаче нещо се пречупи в мен. Мария стоеше срещу мен с ръце на кръста, очите й хвърляха искри.
– Ще се обадя на Георги! – казах с треперещ глас.
– Обади се! Да видим дали ще ти повярва! Аз съм му майка! – изкрещя тя и тресна вратата на стаята си.
Останах сама в кухнята. Даниел спеше в другата стая. Седнах на пода и се разплаках без звук. Чувствах се толкова сама. Майка ми беше починала преди две години, баща ми живееше в провинцията и беше болен. Нямах на кого да разчитам. Приятелките ми имаха свои семейства и проблеми.
В този момент си спомних думите на баба ми: „Когато всичко ти се струва невъзможно, моли се.“ Запалих свещичка пред иконата на Богородица, която пазех от дете. Коленичих и започнах да шепна молитви през сълзи:
– Господи, дай ми сили… Не ме оставяй сама…
На следващия ден Мария беше още по-студена. Не ми говореше, само минаваше покрай мен с презрение. Когато Даниел разля сок на килима, тя избухна:
– Виждаш ли? Не можеш да възпиташ дори собственото си дете! Какво правиш тук? Защо не си тръгнеш при баща си на село?
– Това е моят дом! – казах тихо, но твърдо.
– Дом? Това е домът на Георги! Ти си тук само защото той те търпи!
Стиснах зъби. Вечерта написах дълго съобщение на Георги. Не исках да го тревожа, но вече не издържах:
„Гошо, моля те, прибери се по-рано. Не мога повече… Майка ти ме тормози. Казва, че ще ме изгони.“
Отговорът дойде след час: „Обичам те. Дръж се. Ще говоря с нея.“
Но нищо не се промени. На следващия ден Мария започна да събира дрехите ми в чували.
– Какво правиш?! – извиках.
– Отивам да ги оставя пред вратата! Тук няма място за теб!
Даниел се разплака от страх. Прегърнах го силно.
– Моля те… – прошепнах към Мария. – Не пред детето…
– Ако не си тръгнеш до утре сутринта, ще извикам полиция!
Тази нощ не мигнах. Седях до леглото на Даниел и се молех. Четях Псалми от старото Евангелие на баба ми. Чувствах как вярата ми е единственото, което ме държи жива.
На сутринта звънна телефонът. Беше Георги.
– Мамо! Какво правиш?! – чух го да крещи през високоговорителя.
– Тя разваля всичко! Не я искам тук!
– Това е моето семейство! Ако тя си тръгне, тръгвам и аз!
Мария млъкна. За първи път видях страх в очите й.
След този разговор тя не каза нищо повече. Седмици наред беше тиха като сянка. Аз продължавах да се моля всяка вечер – за мир, за прошка, за сила.
Георги се върна след месец. Прегърна ме силно:
– Извинявай… Никога повече няма да те оставя сама с нея.
Мария започна да се държи по-добре след време – може би защото разбра, че няма да спечели битката със злоба. Или защото видя колко силна може да бъде една жена, когато има вяра.
Сега понякога седим трите поколения на масата – аз, Мария и Даниел – и си мисля: Колко струва човешкото достойнство? И защо най-близките ни хора понякога са най-голямото ни изпитание?
А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да си тръгнете?