Момичето, което чакаше майка си: Историята на Ема и новото семейство

– Мамо, ще дойдеш ли утре? – гласът ми трепереше, а очите ми се впиваха в лицето ѝ, сякаш се опитвах да запомня всяка черта. Беше студена мартенска сутрин, а прозорецът на стаята в дома за изоставени деца беше замъглен от дъха ми. Майка ми се наведе и ме прегърна силно, но не каза нищо. Само ме целуна по челото и излезе бързо, без да се обърне. Тогава не разбирах защо. Бях само на шест.

Всяка вечер гледах през решетките на прозореца и си представях как майка ми ще се върне. Ще ме вземе за ръка и ще си тръгнем заедно. Ще си имаме дом, ще си имаме вечеря, ще си имаме приказки преди сън. Но тя не идваше. С времето започнах да броя дните по различен начин – не по календара, а по броя на децата, които си тръгваха с нови родители. Всяко сбогуване беше като малка смърт.

В дома всички имахме свои истории. Мария беше на осем и всяка вечер разказваше как майка ѝ ще дойде с голяма кутия шоколадови бонбони. Иван твърдеше, че баща му е капитан на кораб и скоро ще акостира във Варна, за да го вземе. Аз мълчах. Само стисках една стара снимка – майка ми и аз на плажа в Созопол. Усмивката ѝ беше широка, а аз държах кофичка за пясък.

Годините минаваха. Научих се да не плача пред другите деца. Научих се да се усмихвам, когато идваха непознати хора – социални работници, психолози, двойки с напрегнати усмивки и въпроси като: „Какво обичаш да правиш?“, „Имаш ли любими приказки?“. Винаги отговарях едно и също: „Обичам да рисувам“. Истината беше, че обичах само едно – да чакам майка си.

Една есенна сутрин в дома дойдоха семейство Петрови – Даниела и Георги. Тя имаше топли кафяви очи и миришеше на ванилия, а той беше висок и говореше тихо. Седнаха до мен на малката маса в общата стая.

– Здравей, Ема – каза Даниела. – Чухме, че обичаш да рисуваш. Може ли да ни нарисуваш нещо?

Погледнах я недоверчиво. Нарисувах дърво без листа и малко момиче под него. Даниела ме прегърна леко през раменете.

– Знаеш ли, дърветата пак ще имат листа напролет – прошепна тя.

Тогава не ѝ повярвах.

След седмица социалната работничка ми каза, че семейство Петрови искат да ме заведат у тях за уикенда. Сърцето ми биеше лудо от страх и надежда едновременно. В колата мълчах. Даниела пусна радио – звучеше песен на Лили Иванова. Георги ми подаде шоколадче.

– Ако не ти хареса при нас, винаги можеш да кажеш – каза той тихо.

В апартамента им миришеше на топла супа и прясно изпечен хляб. Имаше котка – Мая, която веднага се сгуши в скута ми. Даниела ми показа стаята, която бяха приготвили за мен – розови пердета, плюшено мече на леглото, рафт с книжки.

Първата вечер не можах да заспя. Слушах как Даниела и Георги шепнат в кухнята:

– Мислиш ли, че ще ни приеме? – попита тя.
– Трябва време… Тя е преживяла много – отвърна той.

На следващия ден отидохме в парка. Даниела държеше ръката ми здраво. Видях майка с малко момиченце на люлките и сърцето ми се сви от болка.

– Може ли да ти кажа нещо? – прошепнах на Даниела.
– Разбира се, Ема.
– Ако майка ми дойде… ще мога ли да си тръгна с нея?

Даниела се наведе до мен:
– Ако това е твоето желание… Но знаеш ли, ние също много бихме искали да бъдеш част от нашето семейство.

Върнахме се в дома след уикенда. Вечерта плаках дълго под завивките. Не знаех какво да избера – надеждата майка ми да се върне или новото семейство, което ме обича без условия.

Минаха месеци. Семейство Петрови идваха често – носеха ми книжки, водеха ме на театър, учеха ме да карам колело. Веднъж Георги падна от колелото и всички се смяхме до сълзи.

Един ден социалната работничка ме извика:
– Ема, майка ти няма да се върне. Получихме писмо… Тя е заминала за чужбина и няма възможност да те вземе при себе си.

Светът ми рухна. Не помня как съм стигнала до стаята си. Само помня как Даниела ме прегърна силно:
– Можеш да плачеш колкото искаш… Ние сме тук.

Тогава разбрах – домът не е място или човек, който те е родил. Домът е там, където някой те чака вечер с топла супа и те гушка силно, когато боли.

Днес съм вече на петнадесет. Имам семейство – Даниела и Георги са моите родители. Понякога още гледам към вратата с надежда… но вече знам коя е истинската ми майка.

Питам се: Колко деца още чакат напразно? Колко от нас ще намерят сили да приемат новата любов? А вие бихте ли могли да обичате чуждо дете като свое?