Мостове над пропастта: Късното извинение на баща ми и трудният ни път към прошката

– Защо пак си тук? – думите ми излетяха като куршум, още преди да успея да ги спра. Стоях на прага на малката си кухня в Люлин, а срещу мен – Иван, баща ми, когото не бях виждал от три години. Беше се появил неочаквано, както винаги – без предупреждение, с букет карамфили и виновна усмивка.

– Сине… – започна той тихо, но аз го прекъснах.

– Не съм ти син само на рождения си ден, тате! – гласът ми трепереше от гняв и обида. – Къде беше, когато майка плачеше по нощите? Къде беше, когато имах нужда от теб?

Той сведе глава. В този момент времето сякаш се върна назад – отново бях онова момче, което чака баща си пред блока, стискайки подаръка от миналата година. Спомних си как всяка година на 17 март Иван идваше с торта и обещания, които никога не изпълняваше. След това изчезваше до следващия ми рожден ден. Майка ми, Мария, се опитваше да запълни празнината с любов и грижи, но дупката в сърцето ми оставаше.

– Знам, че съм те разочаровал – каза Иван, гласът му едва доловим. – Но искам да опитаме отново. Моля те…

Погледнах го дълго. Виждах белите коси по слепоочията му, умората в очите му. Виждах и себе си – вече на 28, с работа в офис и собствена гарсониера, но все още носещ раните от липсата му.

– Защо сега? – попитах тихо.

– Защото разбрах какво съм изгубил – прошепна той. – Майка ти ми прости преди да си отиде… А аз не мога да живея с мисълта, че и ти ще ме мразиш до края.

В този момент в мен се бореха две чувства – желанието да го прегърна и нуждата да го нараня така, както той ме беше наранявал години наред. Спомних си всички онези пъти, когато гледах как другите деца играят футбол с бащите си в парка „Западен парк“, а аз стоях сам на пейката. Спомних си как майка ми работеше на две места, за да ми купи нови маратонки за първия учебен ден.

– Не знам дали мога да ти простя – казах най-накрая. – Но мога да опитам…

Така започна нашият труден път към помирение. Първите срещи бяха неловки. Сядахме в малкото кафене до пазара в Люлин и говорехме за времето или за новините. Понякога мълчахме дълго. Веднъж Иван донесе стари снимки – аз като бебе в ръцете му, майка ми усмихната до нас. Погледнах ги и усетих буца в гърлото си.

– Бях млад и глупав – призна той една вечер. – Мислех само за себе си… За работата, за приятелите… А ти и майка ти останахте на второ място.

– Не можеш да върнеш времето назад – отвърнах аз. – Но можеш да бъдеш тук сега.

С времето започнахме да говорим за истинските неща – за болката, за вината, за страха от самота. Разбрах, че Иван също е бил жертва на собственото си детство – неговият баща го е напуснал рано и той никога не е знаел как да бъде родител.

Една вечер го поканих у дома на вечеря. Сготвих любимата му мусака и сложих старата грамофонна плоча на Лили Иванова. Седяхме на масата и за първи път от години се почувствахме като семейство.

– Благодаря ти, че ми даде шанс – каза Иван тихо.

– Не знам дали някога ще забравя всичко… Но мога да опитам да простя – отвърнах аз.

Сега вече не чакам рождения си ден, за да видя баща си. Понякога се караме за дреболии – кой ще плати сметката в кръчмата или кой е по-добър футболист: Христо Стоичков или Димитър Бербатов. Но вече знам, че имам баща до себе си.

Понякога се питам: Колко ли семейства живеят с неизказани думи и пропуснати шансове? Дали прошката е въпрос на време или на смелост? Може би най-важното е просто да поискаш втори шанс…