Моята малка Лилия с рокля на Gucci: Лоша майка ли съм или просто различна?

— Пак ли с тази рокля ще я водиш на детската площадка? — гласът на майка ми прониза утрото като остър нож. Стоях пред огледалото, закопчавайки копчетата на малката бяла рокля с червените цветя, а Лилия се въртеше около мен, смееща се и щастлива. — Мамо, тя обожава тази рокля — отвърнах тихо, опитвайки се да не покажа раздразнението си. — И какво като е Gucci? Това е просто дреха.

Майка ми изсумтя и поклати глава. — В нашето село такива неща не се носят. Хората ще говорят. Вече говорят. Не ти ли пука?

Погледнах към Лилия — моето слънце, моят свят. Откакто се роди, исках да ѝ дам всичко, което аз нямах като дете. Израснах в бедност, с дрехи от по-големите братовчеди и обувки с кръпки. Кълнях се, че моето дете никога няма да усеща срам или лишения. Но никога не съм си представяла, че този мой стремеж ще ме направи чужда в собственото ми село.

— Мамо, нека хората говорят каквото искат — прошепнах, но вътрешно треперех. Знаех какво значи да си различен тук. Всяка неделя на площада жените се събираха около чешмата и обсъждаха всичко — кой с кого се е скарал, кой какво е купил, кой какво е облякъл. От известно време аз и Лилия бяхме любимата им тема.

— А и защо Лилия? — продължи майка ми. — Защо не Мария или Елена? Българско име, да си знае корена! Сега всички питат откъде си го измислила това име.

— Защото е красиво — отвърнах. — Защото исках тя да бъде различна.

Майка ми въздъхна тежко и излезе от стаята, оставяйки ме сама с мислите ми. Прегърнах Лилия и я целунах по челото.

— Мамо, защо баба е тъжна? — попита тя с невинния си глас.

— Не е тъжна, слънце. Просто понякога възрастните забравят какво е да си дете.

Излязохме навън. Слънцето грееше силно, а въздухът беше наситен с мирис на прясно окосена трева. На площада вече се бяха събрали няколко жени. Когато ни видяха, разговорите секнаха за миг, после зашушукаха още по-оживено.

— Виж я пак тази градска госпожа! — чу се гласът на леля Сийка. — Детето ѝ като кукла, а тя самата все едно е от списание.

Усетих как бузите ми пламват. Лилия не разбираше нищо от това — тя тичаше към люлките, смееща се и щастлива. Аз седнах на една пейка и вперих поглед в земята.

— Не ти ли тежи? — приближи се до мен Мария, моята съседка от детството. — Всички говорят за теб. Казват, че си забравила откъде си тръгнала.

— Не съм забравила — прошепнах. — Просто искам дъщеря ми да има по-добро бъдеще.

— А дали това е по-добро? — попита тя тихо. — Понякога си мисля, че щастието не е в марките или в имената.

Вечерта вкъщи напрежението продължи да расте. Мъжът ми Петър беше уморен от работа, но веднага усети напрежението във въздуха.

— Какво пак е станало? — попита той, докато сваляше якето си.

— Хората пак говорят за нас — отвърнах аз. — За Лилия, за дрехите ѝ, за името ѝ…

Той въздъхна и седна до мен.

— Знаеш ли, понякога си мисля дали не прекаляваме… Може би трябва да я оставим да бъде като другите деца.

Погледнах го изумено.

— Ти също ли мислиш така?

Той замълча за миг.

— Не знам… Просто не искам да страда заради нашите избори.

Сълзи напълниха очите ми. Толкова години се борих да избягам от бедността и ограниченията на селото, а сега собственото ми дете беше наказвано заради мечтите ми.

Седмица по-късно Лилия се прибра разплакана от детската градина.

— Мамо, защо всички ми се подиграват? Казват, че съм разглезена и че името ми е смешно…

Прегърнах я силно и почувствах как сърцето ми се къса на парчета.

— Ти си специална, Лилия. Не слушай какво казват другите.

Но нощем, когато всички спяха, аз лежах будна и се питах: Наистина ли правя най-доброто за нея? Или просто компенсирам собствените си страхове и комплекси?

Дните минаваха в напрежение и съмнения. Майка ми все по-често мълчеше тежко на масата, Петър избягваше разговори за бъдещето ни в селото, а аз се чувствах все по-самотна в борбата си да бъда „добра майка“.

Една вечер седнах до прозореца с чаша чай и гледах как Лилия спи спокойно в леглото си. Замислих се: Къде е границата между любовта към детето и желанието да го направиш различно на всяка цена? Дали не обърках пътя?

А вие как мислите – кога желанието да дадеш най-доброто на детето си преминава в егоизъм? И има ли изобщо „правилен“ начин да бъдеш майка?