Моята свекърва превърна живота ми в ад: Как съвместното съжителство едва не разруши нашето семейство

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? – гласът на свекърва ми, госпожа Стоянова, проряза тишината в кухнята като нож. Беше едва седем сутринта, а вече усещах как стомахът ми се свива от напрежение. Погледнах към Димитър, мъжа ми, който седеше на масата с вестник в ръка и се преструваше, че не чува. – Ще ги измия след малко, просто трябва да заведа детето на градина – отвърнах тихо, опитвайки се да не повиша тон. – Е, така е, като не си научена на ред! – не спираше тя, а аз усещах как бузите ми пламват.

Преди две години, когато се преместихме при родителите на Димитър, вярвах, че ще е временно. Бяхме млада двойка с малко дете и ипотеката ни натежаваше. Свекърва ми настояваше, че ще ни помогне, че ще е по-лесно за всички. Но още първата седмица разбрах, че съм попаднала в капан. Всичко, което правех, беше подложено на критика – от начина, по който готвя, до това как възпитавам сина ни, Алекс. – Не му давай толкова сладко, ще му развалиш зъбите! – чувах всеки ден. – Като беше малък Митко, не съм му позволявала такива неща! – добавяше тя, сякаш аз съм най-лошата майка на света.

Димитър все по-често се прибираше късно от работа. Когато го питах защо, само въздъхваше: – Моля те, не започвай и ти. Майка ми е трудна, но е възрастна жена. Трябва да я разбереш. – А кой ще разбере мен? – питах го, но той вече беше обърнал гръб. Вечерите се превърнаха в бойно поле. Свекърва ми не пропускаше да отбележи, че супата ми е безсолна, че дрехите не са добре изпрани, че не съм подредила правилно шкафовете. – В нашата къща има ред! – повтаряше тя, сякаш аз съм някакъв натрапник, а не част от семейството.

Най-много ме болеше, че Димитър не ме защитаваше. Понякога, когато останехме сами, му казвах: – Не мога повече така. Чувствам се като чужда в собствения си дом. – Ще се оправят нещата, Мария. Просто трябва да се напаснете – отговаряше той, но в гласа му нямаше увереност. Започнах да се съмнявам дали изобщо някога ще се напаснем.

Една вечер, докато миех чиниите, Алекс дойде при мен с разплакано лице. – Баба каза, че съм лошо дете, защото не съм си изял супата – прошепна той. Прегърнах го силно и сълзите ми потекоха. – Ти не си лош, мамо. Просто понякога възрастните не разбират децата – казах му, но вътрешно кипях от гняв. Отидох при Димитър, който гледаше телевизия, и му казах: – Това вече е прекалено. Не мога да позволя на майка ти да се държи така с Алекс. – Ще говоря с нея – обеща той, но нищо не се промени.

С времето започнах да се затварям в себе си. Излизах с Алекс на дълги разходки, само и само да не съм вкъщи. Приятелките ми забелязаха, че не съм същата. – Мария, трябва да направиш нещо. Не можеш да живееш така – каза ми една вечер Ива, най-добрата ми приятелка. – А какво да направя? Да оставя Димитър? Да разбия семейството си? – попитах я, а тя само въздъхна.

Една сутрин, докато приготвях закуска, свекърва ми влезе в кухнята и започна да ми нарежда какво да правя. – Не режи хляба така, ще се рони! – викна тя. – Моля те, остави ме да го направя по моя начин – казах, но тя не спря. – В тази къща се прави както аз кажа! – извика и удари по масата. Алекс се разплака, а аз не издържах. – Стига! – извиках. – Това е и моят дом! Имам право да бъда себе си! – За малко не се разплаках пред нея, но се сдържах. Димитър влезе, видя сцената и само поклати глава. – Стига сте се карали! – каза, но никой не го чу.

Тази вечер не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм преживяла през последните две години. Чувствах се сама, неразбрана, изтощена. На сутринта взех решение. Събрах багажа си, взех Алекс за ръка и казах на Димитър: – Отивам при майка ми. Не мога повече да живея така. Ако искаш да спасим брака си, трябва да намерим свой дом. Той ме погледна дълго, после само кимна. – Ще говоря с банката. Ще намерим начин – каза тихо.

Изнесохме се след седмица. Първите дни бяха трудни – чувствах се виновна, че съм разделила семейството, но за първи път от години можех да дишам спокойно. Алекс беше по-щастлив, а аз започнах да се усмихвам отново. Димитър идваше всяка вечер, помагаше ни, търсехме заедно нов апартамент. Свекърва ми не ми проговори месеци наред, но аз вече не се чувствах длъжна да се оправдавам.

Днес, когато се връщам назад, се питам: можеше ли да бъде различно? Можех ли да запазя семейството си, без да жертвам себе си? Или понякога трябва да избереш себе си, за да спасиш всички? Какво бихте направили вие на мое място?