На 40 години още живея с майка си: История за любов, вина и невъзможност да се откъсна

— Пак ли ще излизаш? — гласът на майка ми проряза тишината в малкия ни апартамент в Люлин, докато се опитвах да обуя обувките си. — Не можеш ли да останеш тази вечер? Ще направя мусака, знам, че ти е любима.

Погледнах я. Очите ѝ бяха влажни, а ръцете ѝ нервно мачкаха престилката. Бях на 40 години, а все още се чувствах като дете, което трябва да поиска разрешение да излезе. Вече бях написала съобщение на Мария, че може би пак няма да мога да дойда на срещата ни. „Майка ми не се чувства добре“, излъгах за пореден път.

Живеем сами откакто баща ми почина преди повече от двайсет години. Тогава бях на 18 и светът ми се срина. Майка ми пое всичко — сметките, готвенето, грижите за мен. Тя беше моят герой. Но с годините тази грижа се превърна в окови.

— Мамо, трябва да изляза. Обещах на Мария — опитах се да прозвуча твърдо.

— Ами ако стане нещо? Знаеш какви са хората навън… По-добре остани при мен. Ще гледаме „Стъклен дом“ повторението — настоя тя.

В този момент усетих как гневът и вината се блъскат в мен като вълни. Исках да изкрещя, че имам нужда от живот, че искам да обичам, да бъда обичана, да имам семейство. Но думите заседнаха в гърлото ми.

Вместо това седнах до нея на дивана. Усетих как ръката ѝ нежно ме погали по косата, както когато бях малка. Сълзите напираха зад клепачите ми.

— Мамо, защо винаги ме караш да се чувствам виновна? — прошепнах.

Тя замълча за миг, после въздъхна тежко:

— Аз съм ти само аз останах. Ако ти тръгнеш… какво ще правя сама?

Тези думи ме пронизаха като нож. Вече толкова години слушам същото. Всички мои приятелки имат семейства, деца, пътуват по света. Аз? Аз съм „дъщерята на леля Пенка“, която още живее с майка си.

Понякога си представям друг живот — малък апартамент в Младост, неделен обяд с любим човек, смях на масата. Но после виждам майка ми сама вкъщи, с поглед вперен в празната чаша чай и усещам как страхът ме парализира.

— Не искам да те оставям сама, мамо… но и аз имам нужда от живот — казах тихо.

Тя ме погледна с онзи тъжен поглед, който винаги ме кара да се чувствам като предателка.

— Ти си всичко, което имам — прошепна тя.

Вечерта мина в мълчание. Телевизорът бръмчеше, а аз се чудех дали някога ще намеря сили да избера себе си пред нея.

На следващия ден Мария ми звънна:

— Пак ли не можа да дойдеш? Знаеш ли колко хора те чакат? Не можеш цял живот да живееш заради майка си!

— Знам… — отвърнах безжизнено.

— Кога ще разбереш, че тя те държи нарочно? Ти си възрастна жена! — гласът ѝ беше остър.

Затворих телефона и се разплаках. Колко пъти съм чувала това? Колко пъти съм си обещавала промяна?

Седмица по-късно получих покана за рожден ден от колежката ми Деси. Събрах смелост и казах на майка ми:

— Мамо, тази вечер ще изляза. Не ме чакай.

Тя не каза нищо. Само ме изгледа дълго и после затвори вратата на стаята си. Излязох с треперещи ръце и сърце, което биеше лудо. На купона всички се забавляваха, а аз стоях като чужда сред хората. Чувствах се виновна и празна.

Когато се прибрах, майка ми седеше на тъмно в кухнята.

— Добре ли си? — попитах тихо.

— Не ме интересува — отвърна тя студено. — Явно вече не ти трябвам.

Седнах срещу нея и за първи път в живота си ѝ казах истината:

— Мамо, обичам те. Но ако продължавам така, ще те намразя. Имам нужда от свобода. Искам да бъда щастлива.

Тя заплака. Аз също плаках. Прегърнахме се дълго и тежко.

От този ден започнах малки стъпки към независимостта си — излизах по-често, започнах да спестявам пари за собствено жилище. Майка ми страдаше, но постепенно свикваше с мисълта, че няма да съм винаги до нея.

Понякога още се чувствам виновна. Понякога пак оставам у дома само заради нея. Но вече знам: ако не избера себе си, никога няма да бъда истински жива.

Чудя се… Колко от вас са били в моята ситуация? Колко от нас живеят живота на родителите си вместо своя собствен?