На 49 години разбрах, че мъжът ми има друга – но аз избрах да се боря по свой начин

– Не мога повече така, Мария – гласът на Петър трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях сложила масата за вечеря. Дъщеря ни Елица беше на гости при приятелка, а синът ни Георги се беше прибрал по-рано и се беше затворил в стаята си. Въздухът в кухнята натежа, сякаш някой беше отворил прозореца посред зима и студът нахлу вътре.

– Какво не можеш, Петре? – попитах, макар че вече усещах какво ще последва. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца.

– Има друга жена. Не искам да те лъжа повече. Обичам я. – думите му паднаха като камъни върху мен. За миг не можех да дишам. Виждах устните му да се движат, но не чувах нищо. Само ехото на „има друга жена“ кънтеше в главата ми.

Не помня как съм стигнала до спалнята. Затворих вратата и се свих на леглото, стиснала възглавницата, сякаш тя можеше да ме спаси от болката. Сълзите ми се стичаха безшумно. В този момент си спомних думите на майка ми: „Мария, никога не позволявай на никого да те смачка. Дори да е баща ти, дори да е мъжът ти.“ Тя беше строга жена, винаги държеше всичко под контрол, а аз бях единственото дете в нашето семейство. Не бях разглезена, но бях свикнала да се боря за вниманието и любовта ѝ. Сега, на 49, се чувствах като малко момиче, което е останало само в тъмното.

На следващата сутрин Петър не беше вкъщи. Намерих бележка: „Трябва да помисля. Ще се върна довечера.“ Седнах на кухненската маса, гледах празната чаша кафе и се чудех какво да правя. Да го изгоня? Да се преструвам, че нищо не се е случило? Или да се боря за брака си? Винаги съм била недоверчива и чувствителна, но сега трябваше да бъда силна. За себе си и за децата.

Първо се обадих на най-добрата си приятелка, Даниела. Тя винаги е била до мен, дори когато се карахме за глупости. Когато ѝ разказах, тя само въздъхна:

– Миме, не си сама. Ако искаш, ела у нас. Или просто остани вкъщи и си поплачи. Но не взимай решения на момента. Мъжете понякога се объркват. – Гласът ѝ беше топъл, но твърд.

Вечерта Петър се върна. Седнахме един срещу друг, като непознати.

– Мария, не знам какво да правя. Объркан съм. Не искам да нараня теб и децата, но не мога да живея в лъжа. – каза той, а аз го гледах и се чудех кога се беше превърнал в този човек, когото не познавам.

– Петре, аз съм майка на децата ти. Били сме заедно почти 30 години. Ако искаш да си тръгнеш – тръгвай. Но няма да позволя да ме унижаваш. – думите ми излязоха по-силни, отколкото се чувствах. Вътре в мен бушуваше буря, но отвън бях ледена.

Следващите седмици бяха ад. Петър се колебаеше, идваше и си тръгваше, а аз се опитвах да запазя нормалността заради децата. Георги се затвори още повече, а Елица започна да ми задава въпроси, на които нямах отговори.

– Мамо, тате ще си тръгне ли? – попита ме една вечер, докато ѝ решех косата.

– Не знам, мило. Но каквото и да стане, аз винаги ще съм до теб. – прошепнах, а сълзите ми капеха върху рамото ѝ.

Една вечер, когато бях останала сама, седнах и написах писмо до Петър. Не го дадох веднага, но в него излях всичко – болката, гнева, разочарованието, но и любовта, която все още изпитвах. Написах му, че ако иска да си тръгне, ще го пусна, но няма да позволя да ме използва като резервен вариант. Че заслужавам уважение, дори и да не ме обича вече.

Когато му го дадох, той го прочете и дълго мълча. После каза:

– Не знаех, че се чувстваш така. Мислех, че просто ще ми простиш, както винаги. – в гласа му имаше вина, но и облекчение.

– Не съм същата Мария, Петре. Научих се да се уважавам. – отвърнах.

След още няколко седмици той си събра багажа и си тръгна. Не направих сцени, не го молих да остане. Децата страдаха, но аз бях до тях. Започнах да работя повече, да излизам с приятелки, да се грижа за себе си. Открих, че мога да бъда щастлива и сама. Че не съм само нечия съпруга или майка, а и Мария – жена със свои мечти и желания.

Сега, две години по-късно, когато се връщам към онзи петък вечер, не съжалявам за нищо. Болката ме направи по-силна. Научих се да прощавам, но и да поставям граници. Понякога се питам – ако можех да върна времето назад, бих ли направила нещо различно? Може би не. Защото днес съм по-истинска от всякога.

А вие, бихте ли простили изневяра? Или бихте се борили за себе си, както направих аз?