На 50 напускам жена си – не заради по-млада, а заради любов, която никога не угасна

– Не мога повече, Лили! – гласът ми трепереше, а ръцете ми се бяха свили в юмруци върху кухненската маса. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът се стичаше по прозорците като сълзи. Лили стоеше срещу мен с чашата си чай, очите ѝ бяха празни, сякаш вече знаеше какво ще кажа.

– Какво не можеш? – попита тя тихо, без да ме поглежда.

– Не мога да живея повече така. Да се преструвам. Да се усмихвам на масата, когато вътре в мен всичко крещи. – Гласът ми се пречупи. – Обичам друга жена.

Тишината се разля между нас като тежка завеса. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния шум от телевизора в детската стая. Дъщеря ни Ива беше на 17, синът ни Мартин – на 22, тъкмо завършил университета. Семейство като по учебник – или поне така изглеждахме отвън.

– Коя е тя? – прошепна Лили, а в гласа ѝ се прокрадна болка.

– Мария. – Името излезе от устата ми като изповед. – Помниш ли я? Първата ми любов от гимназията.

Лили се засмя горчиво.

– Помня я. Помня как те гледаше на бала. Помня и как ти се върна при мен след първия ви скандал. А сега, след трийсет години, пак ли тя?

Погледнах я в очите и видях всичките ни години заедно – радостите, компромисите, малките предателства и големите мълчания. Не беше честно към нея. Не беше честно и към мен.

Истината е, че Мария никога не беше изчезвала от мислите ми. Срещнахме се случайно преди година на опашката в Била. Беше същата – усмивката ѝ леко тъжна, очите ѝ все така зелени. Разговорът ни беше кратък, но след това започнахме да си пишем във фейсбук. Първо невинно – спомени за ученическите години, после все по-дълбоки разговори за живота, за пропуснатите шансове.

Лили забеляза промяната у мен още тогава. Вечерите ми станаха по-дълги пред компютъра, усмивката ми по-лека. Но тя не попита нищо. Може би се страхуваше от отговора.

– А децата? – попита тя сега. – Как ще им го кажеш?

Стиснах очи. Това беше най-големият ми страх. Мартин винаги е бил близък с мен – ходихме заедно на риболов, учих го да кара колело. Ива е по-близка с майка си, но пак ме търси за съвети по математика или когато има проблеми с приятелките си. Как да им кажа, че баща им напуска майка им не заради млада любовница или криза на средната възраст, а заради жена, която никога не е преставал да обича?

– Ще им кажа истината – отвърнах тихо.

Лили поклати глава.

– Истината боли повече от лъжата понякога.

Вечерта мина в мълчание. Седях сам в хола и гледах снимките по стената – семейни ваканции на морето, Коледи с подаръци под елхата, първият учебен ден на Ива… Всичко това ли щях да разрушa? Или вече го бях направил?

На следващия ден казах на Мартин и Ива. Събрахме се в хола. Лили седеше до прозореца със скръстени ръце.

– Татко, какво става? – попита Мартин.

– Ще се разделим с майка ви – казах направо. – Влюбен съм в друга жена.

Ива избухна в сълзи.

– Как можа? На този възраст! Всичко ли беше лъжа?

Мартин ме гледаше като непознат.

– Защо сега? Защо точно сега, когато всичко изглеждаше наред?

Опитах се да обясня – че любовта не избира време, че понякога човек трябва да бъде честен със себе си, че не искам да живея остатъка от живота си в лъжа. Но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

Следващите седмици бяха ад. Лили плачеше нощем в спалнята, Ива отказваше да говори с мен, а Мартин се изнесе при приятелката си. Колегите ми шушукаха зад гърба ми – „Криза на средната възраст“, „Сигурно има млада любовница“, „Как може да зарежеш жена си след толкова години?“

Само Мария ме разбираше. Срещахме се тайно в малкото ѝ апартаментче в „Лозенец“. Тя ме слушаше без да съди, държеше ръката ми и ми казваше:

– По-добре късно отколкото никога.

Но аз не можех да спя нощем. Чувствах се виновен към всички – към Лили, към децата си, към себе си дори. Всяка сутрин се питах дали не правя най-голямата грешка в живота си.

Една вечер Лили дойде при мен в хола.

– Знаеш ли кое ме боли най-много? Не че си тръгваш. А че никога не ми каза истината през всичките тези години.

Погледнах я и разбрах колко много съм я наранил с мълчанието си. Може би ако бях говорил по-рано… Може би ако бях избрал Мария преди трийсет години…

Сега стоя сам в новия си апартамент под наем. Мария идва понякога при мен, носи домашна баница и мирише на онзи парфюм от младостта ни. Но децата ми още не искат да ме видят. Лили не ми вдига телефона.

Питам се всяка вечер: заслужаваше ли си? Може ли една стара любов да оправдае толкова болка? Или просто съм страхливец, който е избягал от собствения си живот?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете себе си или семейството?