На 51-вия рожден ден на баща ми той ни каза, че напуска семейството
„Не мога повече. Просто не мога.“ Гласът на баща ми проряза тишината в малката ни кухня, докато свещите върху тортата му още догаряха. Беше 51-вият му рожден ден. Майка ми държеше ножа за тортата, а ръката ѝ леко трепереше. Аз стоях срещу тях, с усмивка, която вече се разпадаше.
„Какво значи това, Георги?“ – прошепна майка ми, сякаш се страхуваше думите ѝ да не го наранят още повече.
Баща ми въздъхна дълбоко и погледна към мен. „Извинявай, Мария. Не исках така да стане. Но не мога повече да живея в тази лъжа.“
Това беше моментът, в който разбрах, че всичко се променя. Месец преди сватбата ми, когато би трябвало да мисля за роклята, за цветята и за бъдещето си с Петър, светът ми се срина.
Майка ми седна тежко на стола до масата. „Георги, моля те… Не сега. Поне не сега.“
Баща ми се изправи и започна да крачи из стаята. „От години се опитвам да намеря сили да ти кажа. Не съм щастлив. Не съм бил щастлив отдавна.“
„А ние? Ние какво сме за теб?“ – попитах аз, усещайки как гласът ми се пречупва.
Той се обърна към мен с очи, пълни със съжаление. „Вие сте всичко за мен. Но не мога да живея само заради вас.“
След тази вечер вкъщи настъпи ледена тишина. Майка ми спря да говори за бъдещето, а аз се затворих в себе си. Петър усещаше, че нещо не е наред, но не исках да го въвличам в нашите семейни драми.
Седмица по-късно майка ми ме намери в стаята ми, където разглеждах снимки от детството си – усмихнати лица на тримата ни на морето в Созопол, баща ми с шапка на капитан, майка ми с големи слънчеви очила.
„Мария,“ каза тя тихо, „помоли го да изчака поне година преди да подадем молба за развод.“
„Защо?“ – попитах аз.
„Защото ти имаш нужда от спокойствие преди сватбата си. И защото… може би ще размисли.“
Съгласих се неохотно. Баща ми прие молбата ѝ без много думи. Започна да спи в хола, а сутрините ни станаха неловки и студени.
Дните до сватбата минаваха като в мъгла. Майка ми се опитваше да бъде силна – готвеше любимите ми ястия, говореше за роклята и гостите, но очите ѝ бяха празни. Баща ми избягваше разговорите за бъдещето и често излизаше вечер сам.
Една вечер го чух да говори по телефона в коридора:
„Не мога още… Обещах им… Да, знам… Ще издържа още малко.“
Сърцето ми се сви. Дали имаше друга жена? Или просто искаше свобода? Не посмях да го попитам.
Сватбеният ден дойде и премина като сън. Баща ми ме заведе до олтара с усмивка, която изглеждаше истинска само за миг. Майка ми плачеше тихо през цялата церемония.
След сватбата Петър и аз заминахме за Варна. Опитвах се да започна нов живот, но мислите за родителите ми не ме оставяха на мира. Всяко обаждане от майка ми беше изпълнено с напрежение – тя се оплакваше от самота, от това как баща ми вече почти не говори с нея.
Един ден я попитах:
„Мамо, защо не го пуснеш? Защо държиш на този брак?“
Тя замълча дълго.
„Защото не знам какво ще правя сама. Цял живот съм била негова жена. А ти? Как щеше да се чувстваш, ако Петър един ден просто си тръгне?“
Не знаех какво да ѝ отговоря.
Годината мина бавно и болезнено. Баща ми най-накрая си събра багажа и напусна дома ни завинаги. Майка ми остана сама в апартамента в Люлин, а аз все по-рядко се прибирах при нея – страхувах се от тъгата ѝ.
Сега, две години по-късно, все още се чудя дали можехме да направим нещо различно. Дали баща ми щеше да остане, ако бяхме по-внимателни един към друг? Или просто някои хора са обречени да бъдат нещастни заедно?
Понякога нощем си задавам въпроса: Кога точно семейството ни се разпадна? И има ли начин човек да прости на родителите си, че са избрали себе си пред нас?