На кого принадлежа: История за майка, син и стените на един панелен апартамент

— Не мога повече така, Даниеле! — гласът на снаха ми, Мария, проряза тишината в коридора. Стоях зад вратата на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци, и слушах как двамата шепнат, мислейки си, че спя. — Твоята майка ни задушава. Виж я — всеки ден се меси, всеки ден се оплаква. Не можем ли просто…

— Шшшт! — прошепна синът ми. — Ще чуе! Трябва да го направим внимателно. Ако ѝ кажем, че ще ѝ е по-добре в дом, може и да се съгласи. А апартаментът… ти знаеш колко ни трябва.

Сърцето ми заби лудо. Въздухът в панелния апартамент стана тежък като олово. Това беше моят дом — тук отгледах Даниел, тук погребах съпруга си, тук всяка пукнатина по стената носеше спомен. А сега… сега бях просто пречка.

Върнах се в стаята си на пръсти, сякаш ако не ме чуят, няма да е истина. Седнах на леглото и се загледах в снимката на Даниел като дете — усмихнат, с кални колене и разрошена коса. Кога се превърна в този мъж, който крои планове зад гърба ми?

На сутринта масата беше подредена както винаги — чай за мен, кафе за тях. Мария се усмихваше изкуствено.

— Добро утро, мамо! Как си спала?

— Добре — отвърнах кратко. — А вие?

Даниел не ме погледна. Само промърмори нещо и зарови нос в телефона си. Въздухът между нас беше натежал от неизказани думи.

През деня не можех да намеря място. Всяка вещ ми напомняше за миналото — за първите стъпки на Даниел, за миризмата на прясно изпечен хляб, за смеха на покойния ми мъж. А сега всичко това беше заплашено да изчезне.

Вечерта ги изчаках да седнат пред телевизора. Влязох в хола с твърда походка.

— Искам да поговорим — казах тихо, но твърдо.

Мария се сепна. Даниел ме погледна за първи път от сутринта.

— Мамо…

— Чух ви снощи — прекъснах го. — Чух всичко. Знам какво планирате.

Настъпи тишина. Мария пребледня.

— Мамо, не е това, което мислиш…

— Не ме лъжете! — гласът ми трепереше. — Цял живот съм работила за този дом. Тук съм преживяла най-щастливите и най-тежките си моменти. И сега искате да ме изхвърлите като стара мебел?

Даниел наведе глава.

— Мамо… просто мислим за твоето добро. Вече ти е трудно сама…

— Не ми е трудно! — извиках. — Трудно ми е да живея с мисълта, че собственото ми дете иска да ме прати в дом! Как можахте?

Мария се опита да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Знам какво значи домът за младо семейство. Но това е моят живот! Не съм вещ, която може да се премести от едно място на друго.

Сълзи напълниха очите ми, но ги преглътнах.

— Ако искате апартамента толкова много, кажете го направо! Но няма да ме изгоните от собствения ми живот!

Даниел стана рязко.

— Мамо, не разбираш… Мария е бременна. Имаме нужда от пространство…

Това ме прониза като нож.

— Бременна? Защо не ми казахте?

Мария избухна в плач.

— Защото знаехме как ще реагираш! Ти винаги мислиш само за себе си!

Почувствах се като чужденец в собствения си дом. Станах и излязох на балкона. Вечерният въздух беше студен и влажен. Гледах светлините на София и се питах: къде сбърках? Кога любовта между майка и син се превръща в битка за квадратни метри?

На следващия ден отидох при съседката ми Пенка — тя беше преживяла същото преди години.

— Не им позволявай да те пречупят — каза тя строго. — Ако трябва, иди при адвокат. Това е твоят дом!

Върнах се вкъщи решена да се боря. Започнах да събирам документи, потърсих консултация със социален работник. Даниел и Мария бяха дистанцирани, но вече не криеха напрежението.

Една вечер Даниел дойде при мен.

— Мамо… съжалявам. Не знам как стигнахме дотук.

Погледнах го дълго.

— Аз също не знам, сине. Но знам едно: никой не заслужава да бъде изоставен от собственото си дете.

Той седна до мен и за първи път от години ме прегърна.

— Ще намерим начин… Обещавам.

Не знам дали ще успеем да върнем доверието помежду си. Но знам, че няма да позволя страхът и алчността да разрушат това, което сме градили цял живот.

Понякога се питам: Кое е по-важно — домът или хората в него? И може ли една майка някога да прости такава рана?