На ръба на силите: Борбата за достойнството на майка ми
– Не мога повече, мамо! – извиках, а гласът ми се разби в тишината на малкия панелен апартамент в Люлин. Майка ми ме гледаше с онзи празен, уморен поглед, който напоследък виждах все по-често. Ръцете ѝ трепереха, докато се опитваше да си сипе супа, но повечето се разля по масата. Сърцето ми се сви – не от яд, а от безсилие.
– Извинявай, Жоро, пак направих беля… – прошепна тя и се загледа в петното на покривката.
Това беше петият път тази седмица. Петият път, в който трябваше да чистя, да я обличам, да ѝ давам лекарствата. Петият път, в който се питах дали съм лош син, защото вече не издържам.
Сестра ми Мария живее в Пловдив и идва веднъж месечно. Брат ми Иво е в Германия – изпраща пари, но рядко звъни. Всичко падаше върху мен. Аз – средното дете, винаги между двамата, винаги медиаторът. Но сега бях сам на бойното поле.
– Жоро, трябва да поговорим – каза Мария по телефона същата вечер. Гласът ѝ беше напрегнат.
– Не мога повече така! – изстрелях аз. – Не спя, не работя нормално, всичко ми се срутва!
– Знам, че ти е трудно… Но не можем да я дадем в дом! Какво ще кажат хората? Съседите? Тя цял живот се е грижила за нас!
– А кой ще се погрижи за мен? – избухнах. – Имам семейство, деца! Не мога да бъда тук денонощно!
Мария замълча. После прошепна:
– Ще говоря с Иво…
Но Иво само написа съобщение: „Жоро, знам, че ти е тежко. Ще изпратя още пари.“
Пари… А аз имах нужда от помощ, от рамо, от някой да ме разбере.
Вечерта седнах до майка ми. Тя гледаше телевизора без да го вижда. Веднъж беше силна жена – учителка по литература, която ме караше да чета Вазов и Йовков на глас. Сега едва си спомняше името ми.
– Мамо… – започнах тихо. – Помниш ли как ме учеше да карам колело?
Тя се усмихна леко:
– Падна и си ожули коляното… Но после пак опита.
– А сега? – попитах аз. – Какво ще правим сега?
Тя замълча. В този момент разбрах: тя вече не може да решава. Решението беше мое.
На следващия ден тръгнах по домовете за възрастни в София. Миришеше на белина и старост. В една стая две жени играеха шах, в друга някой плачеше тихо. Говорих с директорката – госпожа Димитрова:
– Знам, че ви е трудно – каза тя. – Но понякога това е най-доброто за всички.
Върнах се у дома със свито сърце. Мария звънна пак:
– Не мога да приема това! Ще ни съдят! Ще кажат, че сме я изоставили!
– А ти ще дойдеш ли да я гледаш? – попитах я остро.
Тя замълча.
Съпругата ми Деси също беше на ръба:
– Жоро, децата те виждат само уморен и ядосан. Не можем така…
Погледнах малкия си син Петър – стоеше в ъгъла и ме гледаше с големи очи. Колко пъти му бях обещавал да идем на кино? Колко пъти бях забравил?
Вечерта седнах до майка ми и ѝ казах истината:
– Мамо, мисля да те преместя в дом. Там ще има кой да ти помага постоянно. Аз… не мога повече сам.
Тя ме погледна дълго. После кимна:
– Жоро… Аз вече не съм тази, която беше. Не искам да ти тежа…
Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах я силно.
Две седмици по-късно я заведохме в дома в Банкя. Стаята беше светла, с изглед към планината. Оставих ѝ снимка на цялото семейство до леглото.
Вечерта вкъщи беше тиха. Децата ме прегърнаха. Деси ми подаде чаша чай.
Но вътре в мен остана празнина. Вината не си тръгна.
Мария не ми говори вече месец. Иво пише само за документи и сметки.
Понякога си мисля: направих ли правилното? Или просто избрах по-лесното?
А вие как бихте постъпили? Къде свършва дългът ни към родителите и започва правото ни на собствен живот?