На рождения ден на дъщеря ми не бях там – толкова ли съм лоша майка?

– Не можеш да ми говориш така, Мария! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона в ръка, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Аз съм ти майка!

– Мамо, моля те, не започвай пак. Просто… не искам да идваш тази година. – Гласът ѝ беше студен, почти непознат. – Ще бъдат само приятели.

Това беше всичко. След тези думи телефонът замлъкна, а аз останах сама в малката кухня на панелката ни в Люлин. Чиниите в мивката бяха недомити, кафето изстинало, а в мен се надигаше вълна от вина и безсилие. Как стигнахме дотук? Какво направих толкова погрешно, че собствената ми дъщеря не иска да ме види на рождения си ден?

Казвам се Златка. На шейсет години съм, вдовица от пет. Мъжът ми, Иван, си отиде внезапно – инфаркт, посред нощ. Оттогава всичко се промени. Останах сама с Мария, тогава още студентка. Опитвах се да бъда силна заради нея, но истината е, че често плачех нощем в тъмното. След две години ме съкратиха от шивашкия цех – „намаляване на персонала“, казаха. Оттогава не мога да си намеря работа. Пенсията ми е малка, а Мария започна да работи още преди да завърши университета.

Първите години след смъртта на Иван бяхме близки с Мария. Готвех любимите ѝ ястия – мусака, баница с праз и сирене, палачинки в неделя сутрин. Гледахме стари български филми заедно, смеехме се на „Баш майстора“ и „Оркестър без име“. Но с времето тя започна да се отдалечава. Появи се нов приятел – Стефан, млад програмист с хубава кола и самочувствие. Започна да излиза повече, да се прибира късно. Аз се тревожех и ѝ звънях постоянно: „Къде си? Добре ли си?“, а тя все по-често ми затваряше телефона.

– Мамо, не съм дете вече! – крещеше тя една вечер, когато я чаках до полунощ.
– Но аз се притеснявам! Само това ми остана – да знам, че си добре!
– Не можеш да ме контролираш цял живот!

Тогава за първи път усетих пропастта между нас. Опитвах се да я запълня с грижи – готвех, чистех, гладех ѝ дрехите, оставях ѝ пари за обяд. Но тя все по-рядко ги взимаше и все по-често закъсняваше у дома.

Когато завърши университета и започна работа в голяма фирма в центъра, Мария реши да се изнесе при Стефан. Помогнах ѝ с багажа – две куфари и една торба с книги. Когато затвори вратата след себе си, апартаментът опустя. Вечерите станаха безкрайно дълги и тихи.

Понякога ѝ звънях без повод – само за да чуя гласа ѝ. Тя беше заета: „Мамо, имам среща“, „Мамо, ще ти звънна после“, „Мамо, не мога сега“. После започнаха дребните лъжи: „Ще дойда уикенда“, „Ще вечеряме заедно другата седмица“. Но все не идваше.

Миналата година на рождения ѝ ден ѝ купих шал от пазара – ръчно плетен, с любимия ѝ цвят. Отидох до новия ѝ апартамент без покана. Стефан ми отвори вратата:
– О, Здравейте… Мария е заета с приятели.
– Само за малко… донесох ѝ подарък.
Влязох неловко в хола – музика, смях, непознати лица. Мария ме погледна изненадано:
– Мамо… защо не каза, че ще идваш?
– Исках да те изненадам…
Тя прие шала с усмивка, но после цяла вечер почти не ми обърна внимание. Прибрах се пеша през нощта и плаках цяла нощ.

Тази година дори не ме покани.

Седях сама на масата с празната чаша кафе и гледах снимките по стената – Мария като бебе в ръцете на Иван; Мария с ученическа униформа; Мария на бала си до мен. Кога се превърнах в чужда за собственото си дете?

На следващия ден реших да ѝ напиша писмо. Не съм добра с думите, но трябваше да опитам:
„Мария,
Знам, че напоследък не сме близки както преди. Може би съм прекалявала с грижите си или съм те задушавала с тревогите си. Но ти си всичко за мен. Простиш ли ми някога? Обичам те.
Мама“

Не получих отговор.

Минаха дни. Съседката Пенка ме покани на кафе:
– Златке, какво става? Не те виждам напоследък.
– Нищо… просто съм уморена.
– Не вярвам! Всички майки имат проблеми с децата си. Но ти си добра майка!
– Ако бях добра майка, Мария щеше да ме покани поне на рождения си ден…
Пенка ме потупа по рамото:
– Децата забравят колко сме правили за тях. Но един ден ще разбере.

Вечерта телефонът иззвъня. Беше Мария:
– Мамо… получих писмото ти.
Сърцето ми подскочи.
– Прости ми… просто имам нужда от пространство. Не исках да те нараня.
– Аз само исках да знам, че си добре…
– Добре съм. И ти ще бъдеш добре.

След този разговор нещо в мен се отпусна. Разбрах, че трябва да я пусна – да живее живота си по свой начин. Но болката остана.

Сега стоя пред прозореца и гледам как залязва слънцето над панелките на Люлин. Питам се: Кога една майка трябва да спре да се тревожи? И дали някога ще спре да боли?

А вие… простихте ли на своите деца? Или на себе си?