На шейсетия си рожден ден получих не театрални билети, а бракоразводни документи

– Какво е това, Петре? – гласът ми трепереше, докато държах бялата пликче с неговия почерк. Беше шейсетият ми рожден ден. Сутринта започна с обичайното кафе, а аз тайно се надявах, че ще ме изненада с нещо специално – може би билети за театър, както преди години, или поне вечеря в любимото ни заведение на „Графа“. Вместо това, той ми подаде тази проклета пликче, без да ме погледне в очите.

– Прочети го, Мария – каза тихо, почти виновно. Ръцете ми трепереха, докато разкъсвах лепенката. Първите думи ме удариха като шамар: „Молба за развод“. Не можех да повярвам. Петър, с когото споделих четиридесет години, с когото отгледахме две деца, с когото преживяхме прехода, кризите, безработицата, радостите и болките… Той искаше да си тръгне. На рождения ми ден.

– Това ли е подаръкът ти за мен? – прошепнах, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. Петър не отговори. Стоеше с наведена глава, сякаш чакаше бурята да премине. Но бурята вече беше вътре в мен.

След часове мълчание, в които само тиктакането на стенния часовник нарушаваше тишината, той си събра няколко дрехи и излезе. Вратата хлопна тихо, но ехото ѝ отекна в цялата ми душа. Останах сама в апартамента, пълен с призраци на миналото – снимки по стените, чаши за кафе с надпис „Обичам те“, подарени от децата, и онзи стар грамофон, на който танцувахме в младостта си.

Дъщеря ми, Ива, се обади по-късно същия ден. Чу гласа ми и веднага разбра, че нещо не е наред.
– Мамо, какво става? Защо плачеш?
– Татко… той… – думите заседнаха в гърлото ми. – Остави ме, Иве. На рождения ми ден.

Чух как пое дълбоко въздух. – Ще дойда веднага. Не си сама, мамо.

Но истината беше, че се чувствах по-сама от всякога. Дори когато Ива и брат ѝ, Стефан, дойдоха и се опитаха да ме утешат, усещах пропастта между нас. Те имаха свой живот, свои семейства, свои грижи. А аз? Аз бях жената, която цял живот се е грижила за всички, а сега нямаше кой да се погрижи за нея.

Дните минаваха бавно. Съседките започнаха да шушукат. В квартал като нашия всичко се научава бързо. „Горката Мария, Петър я зарязал заради някаква по-млада…“ – чувах ги през отворения прозорец. Болеше ме, но още повече ме болеше, че не знаех истината. Беше ли друга жена? Или просто му омръзнах? Може би вината беше в мен – че не съм достатъчно интересна, че съм се превърнала в сянка на себе си.

Една вечер, докато подреждах стари снимки, намерих писмо от Петър, написано преди години. В него ми обещаваше, че ще ме обича завинаги. Заплаках неудържимо. Какво се случва с любовта? Къде изчезва? Как се превръща в равнодушие?

Майка ми, Бог да я прости, винаги казваше: „Животът е като река – понякога е тих, понякога бурен, но винаги тече напред.“ Опитах се да се хвана за тези думи. Започнах да излизам повече – разходки в Борисовата градина, срещи с приятелки, които също бяха преживели развод. Оказа се, че не съм сама. Всяка от нас носеше своята болка, но и своята сила.

Един ден Ива ме заведе на изложба. Гледах картините и усещах как нещо в мен се пробужда. Спомних си, че някога обичах да рисувам. Купих си бои и платна. Всяка вечер рисувах – понякога слънца, понякога бурни морета. В цветовете намирах утеха.

Петър се обади след няколко месеца. Гласът му беше уморен.
– Мария, исках само да знаеш, че не беше твоя вината. Просто… не можех повече. Изгубих себе си.

– А аз? – попитах. – Аз къде останах в цялата тази история?

Той замълча. После затвори.

Сега, година по-късно, вече не плача всяка вечер. Научих се да живея сама. Понякога ми липсва, но повече ми липсва онази Мария, която бях забравила. Откривам я наново – в малките радости, в приятелските разговори, в цветовете на платното.

Питам се: Колко от нас живеят в сянката на другия, забравяйки кои са? И кога идва моментът да изберем себе си? Ще имате ли смелостта да започнете отначало, ако всичко познато се срути?