Не го прави заради сина си. Ще се надявам, а ти няма да ме обикнеш – историята на Мария от Варна

— Не го прави заради сина си, Димитре. Моля те… — гласът ми трепереше, докато гледах как той прибираше чиниите от масата. Малкият Петър вече беше заспал на дивана, а тишината в кухнята беше толкова тежка, че можех да чуя собственото си дишане.

Димитър не отговори веднага. Само въздъхна и се загледа през прозореца към тъмния двор. Знаех, че мисли за жена си – починалата преди две години от рак. Знаех, че мисли и за мен, но не по начина, по който аз мислех за него.

Преди да срещна Димитър, животът ми беше низ от компромиси и разочарования. Родителите ми винаги ме сравняваха със сестра ми – тя беше отличничката, аз бях „трудното дете“. В училище бях невидима – нито красива, нито умна, просто една Мария от Варна, която никой не забелязваше. След като завърших университета, се върнах у дома, където майка ми все още очакваше да стана „нормална жена“ – да се омъжа, да родя деца, да не срамя семейството.

Когато срещнах Димитър на една роднинска сватба, не очаквах нищо. Той беше тих, с тъжни очи и уморена усмивка. Разговаряхме цяла вечер за книги и за морето. След няколко седмици започнахме да се виждаме по-често. Тогава разбрах за Петър – петгодишно момче с огромни кафяви очи и страх от тъмното.

Първият път, когато го видях, той се скри зад крака на баща си и ме гледаше подозрително. Опитах се да му се усмихна, но той само се сви още повече. Димитър ме погледна извинително:

— Още не е свикнал… Трудно му е без майка му.

Знаех това. И все пак не бях готова за тежестта на чуждото дете в собствения си живот. Майка ми беше във възторг:

— Най-накрая ще станеш майка! Виждаш ли? Господ си знае работата!

Но аз не исках да бъда просто заместител. Не исках да бъда „новата майка“, която всички ще гледат под лупа – дали съм достатъчно добра, дали съм достатъчно мила.

С времето Петър започна да ме приема – понякога ми носеше рисунки или ме питаше дали мога да му прочета приказка. Но имаше вечери, когато плачеше за майка си и аз стоях безпомощна пред вратата на стаята му, слушайки тихите му хлипове.

— Не мога да го заместя — казах веднъж на Димитър. — Не мога да бъда това, което той е загубил.

— Не искам да го заместваш — отвърна той тихо. — Просто бъди тук.

Но какво означаваше това? Да бъда тук… За кого? За Петър? За Димитър? Или за себе си?

Семейството му не ме прие лесно. Майка му – баба Станка – ме гледаше подозрително на всяко семейно събиране:

— Млада си още… Ще издържиш ли? Не е лесно с чуждо дете.

Понякога усещах как всички чакат да сбъркам – една грешна дума, един погрешен жест. Чувствах се като натрапница в собствения си живот.

Една вечер, след поредната кавга с майка ми по телефона („Кога ще направиш свое дете? Не може само чужди да гледаш!“), седнах до Димитър на дивана и прошепнах:

— Страх ме е… Страх ме е, че никога няма да бъда част от това семейство. Че винаги ще съм чужда.

Той хвана ръката ми и я задържа дълго:

— И аз се страхувам… Но ако не опитаме?

В онзи момент осъзнах колко много ни дели мълчанието. Колко много неизказани думи има между нас. Колко много очаквания тежат върху раменете ми.

С времето започнах да обичам Петър по свой начин – не като майка, а като човек, който разбира болката му. Понякога вечер му разказвах истории за морето и той заспиваше до мен, сгушен като коте. Но Димитър… Димитър сякаш беше винаги на една ръка разстояние – близо и далеч едновременно.

Една нощ го попитах:

— Обичаш ли ме? Или просто искаш някой да бъде тук заради Петър?

Той замълча дълго. После каза:

— Не знам… Може би и двете.

Тази нощ плаках тихо до прозореца, докато Варна спеше под светлините си. Чудех се дали някога ще бъда достатъчна – за себе си, за него, за Петър.

Днес седя в същата кухня и гледам как Петър рисува слънце върху лист хартия. Димитър мие чиниите и мълчи. Вече не питам дали ще ме обикне истински. Питам се само: Може ли човек да бъде щастлив в чужд живот? Или винаги ще останем гости в домовете на другите?

А вие… бихте ли могли да обикнете някого, който никога няма да бъде напълно ваш?