Не можеш да се преструваш, че всичко е същото – историята на Магдалена от Пловдив

– Не може да е вярно! – изкрещях, докато телефонът се изплъзна от ръцете ми и падна на пода. Майка ми стоеше срещу мен, с ръце, стиснати до побеляване, а очите ѝ бяха празни – сякаш вече не беше тук. Баща ми… Баща ми го нямаше. Един инфаркт, една нощ, един миг – и всичко се промени.

В следващите дни къщата ни в Кючук Париж беше пълна с хора – съседи, роднини, приятели. Всички говореха тихо, сякаш страхуваха да не събудят някакъв зъл дух. Аз седях на стълбите и гледах как майка ми се движи като сянка из стаите. Брат ми, Стефан, не се прибра дори за погребението. „Работя в Германия, не мога да си позволя да дойда“, каза по телефона. Гласът му беше студен и далечен. В този момент разбрах, че вече съм сама.

След погребението животът ни се разпадна на парчета. Майка ми започна да пие. Първо по малко – една ракия вечер, после две, после бутилка. Аз трябваше да поема всичко – сметките, пазаруването, дори готвенето. Бях на 19 и мечтаех да уча в София, но сега мечтите ми бяха заключени в чекмеджето до леглото.

Една вечер, когато се прибрах от работа в кварталната пекарна, заварих майка ми да крещи по телефона:
– Не ме интересува! Той ни остави! Всичко е негова вина!

Сърцето ми се сви. Знаех, че говори за баща ми. Винаги го обвиняваше за всичко – че не е оставил достатъчно пари, че не е бил по-строг със Стефан, че не е обичал достатъчно. Аз мълчах. Какво можех да кажа?

Скоро след това разбрах истината – баща ми имал дългове. Големи дългове. Един ден на вратата ни почукаха двама мъже с кожени якета и студени очи:
– Търсим Георги Иванов. Длъжник е на нашия човек.

Майка ми пребледня. Аз излязох пред тях:
– Татко почина.
– Дълговете му не са починали – отвърна единият и ми подаде лист хартия.

От този ден започна истинският ад. Заплатата ми от пекарната не стигаше за нищо. Майка ми продаваше златните си обеци, а аз започнах да чистя къщи в квартала след работа. Стефан не вдигаше телефона. Пишех му съобщения: „Имаме нужда от теб.“ Отговор нямаше.

Една вечер майка ми не се прибра. Намериха я сутринта в парка до блока – пияна и пребита. Лекарите казаха, че ще се оправи, но аз знаех, че вече никога няма да бъде същата.

В онези дни срещнах Ивайло – момче от квартала, което работеше като таксиметров шофьор. Започнахме да се виждаме тайно. Той беше единственият човек, който ме караше да се усмихвам. Но майка ми го намрази веднага:
– Ще те завлече още по-надолу! Всички мъже са еднакви!

Опитах се да ѝ обясня, че Ивайло е различен, че ме подкрепя, че ме разбира. Но тя не искаше да слуша.

Една вечер се прибрах по-късно и я намерих с нож в ръката. Очите ѝ бяха празни.
– Не мога повече… – прошепна тя.

Извиках линейка. Спасиха я навреме. След този случай социалните започнаха да идват у дома. Заплашиха ме, че ако майка ми не спре да пие, ще я изпратят в клиника, а мен – при роднини в село край Асеновград.

Тогава Стефан най-сетне се появи – с куфар и нов телефон в ръка.
– Дошъл съм да помогна – каза сухо.
– Къде беше досега? – изкрещях аз.
– Ти не знаеш какво е там! Мислиш ли, че е лесно?

Скарахме се жестоко. Майка ни гледаше безмълвно от дивана.

Стефан остана само три дни. Остави няколко стотачки на масата и си тръгна без сбогом.

Минаха месеци. Майка ми беше като призрак. Аз работех по 12 часа на ден и учех нощем за кандидатстудентските изпити. Ивайло настояваше да заминем заедно в София:
– Тук няма нищо за теб вече.
– Не мога да я оставя – казвах аз.
– А себе си можеш ли?

Този въпрос ме преследваше нощем.

Една сутрин получих писмо от Софийския университет: „Приета сте!“ Плаках цяла нощ от радост и страх едновременно.

Когато казах на майка ми:
– Ще замина за София…
Тя само кимна:
– Замини… Тук няма нищо за теб вече.

Оставих я с болка в сърцето си и заминах с Ивайло. В София започнахме от нулата – малка стая под наем в Люлин, работа като сервитьорка вечер и лекции през деня.

Понякога нощем си мисля за онзи дом в Кючук Париж – за баща ми, който вече го няма; за майка ми, която никога повече няма да бъде същата; за брат ми, който избяга от всичко; за себе си – момичето, което трябваше да порасне твърде бързо.

Питам се: Можем ли някога да бъдем отново цяло семейство? Или просто трябва да приемем, че понякога животът ни разрушава до основи, за да можем сами да изградим нов дом? Какво бихте направили вие?