Не съм гледачка: Моята битка за собствен живот

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, а очите ми пареха от сълзи. Стоях в средата на кухнята, с престилка, изцапана от супа, и с ръце, които не спираха да треперят. Петър ме гледаше с онзи празен поглед, който познавам от години — когато не иска да поеме отговорност.

— Майка ти има нужда от нас. Не можем да я оставим сама, Мария — каза той тихо, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— От мен, Петре! Не от нас. Ти си на работа по цял ден, а аз… Аз трябва да зарежа всичко — работата си, приятелите си, живота си — за да готвя и сменям памперси на майка ти! — гласът ми се извисяваше все повече, докато не усетих как съседката отдолу тропа по радиатора.

Петър въздъхна тежко и излезе. Останах сама в тишината, която тежеше като олово. В този момент осъзнах: никой няма да ме спаси. Никой няма да каже „Мария, ти също си важна“.

Преди три месеца животът ми беше различен. Работех като счетоводителка в малка фирма в центъра на Пловдив. Обичах работата си — не беше мечтаната професия, но ми даваше усещане за смисъл и независимост. След работа се виждах с приятелки — Лили и Жени — пиехме кафе в „Капана“, смеехме се на глупости и обсъждахме сериалите по БНТ. Вечерите прекарвах с Петър — гледахме новините, спорехме за политика, понякога ходехме на театър.

Всичко се промени една сутрин през март. Телефонът звънна рано — беше сестрата на Петър.

— Мария, майка е паднала в банята. Не може да стане. Трябва някой да е при нея постоянно.

Петър ме погледна с онзи поглед — молещ, безпомощен. И аз казах „да“. Без да мисля. Без да питам себе си дали мога.

Първите дни бяха кошмар. Свекърва ми — баба Стефка — беше горда жена, но болестта я беше пречупила. Не можеше да ходи до тоалетната сама, хранех я с лъжица, сменях й дрехите. Понякога плачеше като дете. Друг път ме гледаше с омраза:

— Защо точно ти? Къде е синът ми? Защо не е тук?

Не знаех какво да отговоря. Петър работеше до късно — „някой трябва да носи пари вкъщи“, казваше той. Сестра му живееше в София и идваше веднъж месечно „да помогне“ — което означаваше да донесе торта и да си тръгне след час.

Скоро започнах да усещам как се разпадам. Работата ми страдаше — шефът ми намекна, че ако не започна да се появявам редовно в офиса, ще трябва да търсят заместник. Приятелките ми спряха да звънят толкова често — „заета си, Мария“. Дори майка ми се обади веднъж:

— Момиче, ти не си длъжна на никого! Помисли за себе си!

Но как? Как се избира между дълга към семейството и собствения живот? Всяка вечер лежах будна до Петър и се чудех дали някога пак ще бъда щастлива.

Една вечер свекърва ми получи криза. Виках Бърза помощ, държах ръката й докато пристигнат лекарите. След това седнах на кухненската маса и плаках до сутринта. На другия ден Петър каза:

— Може би трябва да напуснеш работа. Така ще имаш повече време за майка.

Тогава нещо в мен се счупи.

— А ти? Ти кога ще поемеш отговорност? Защо всичко е върху мен? Защо аз трябва да се жертвам? — крещях през сълзи.

Той мълчеше. После тихо затвори вратата след себе си.

Седмици наред живях като призрак. Сутрин ставах рано, сменях памперси, готвех супи и каша, чистех пода по три пъти на ден. Вечер броях часовете до съня. Забравих коя съм.

Един ден Лили дойде неочаквано.

— Мария, изглеждаш ужасно! Това не си ти! Трябва да говориш с Петър. Не можеш цял живот да живееш за другите!

Думите й ме удариха като шамар. Същата вечер седнах срещу Петър и му казах всичко:

— Не мога повече така! Ако трябва да избирам между себе си и всички останали — този път избирам себе си! Ще потърсим помощ — социални грижи, платена гледачка… Но аз няма да се жертвам повече!

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Сестра му ме нарече егоистка по телефона:

— Как можа? Майка ти щеше ли да постъпи така?

Не й отговорих. За първи път не изпитах вина.

Днес имаме жена от социалните грижи три пъти седмично. Аз се върнах на работа — не е лесно, но поне пак дишам свободно. Петър все още е дистанциран, но вече знам: ако не се погрижа за себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Понякога се питам: Кога жените ще спрем да вярваме, че сме длъжни винаги да се жертваме? Колко още Марии ще изгубят себе си в името на чуждото щастие?