„Не съм ти слугиня!” — Как след двадесет години брак изгубих себе си и се намерих отново

— Не съм ти слугиня! — изкрещях с глас, който дори аз не познах. Чинията в ръката ми се изплъзна и се разби на плочките. Мирисът на изгоряла манджа се смеси с острия аромат на гняв и отчаяние. Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, с онзи безразличен поглед, който ме убиваше повече от всяка обида.

— Пак ли ще започваш? — въздъхна той. — Само питах какво си правила цял ден.

Погледнах го. Двадесет години брак, две деца, три аборта, безброй компромиси. Всяка бръчка по лицето ми беше белег от битка, която никой не забелязваше. Станах невидима — за него, за децата, дори за себе си.

Казвам се Мария. Родена съм в Пловдив, в семейство на учители. Мечтаех да стана художник, но животът ме завъртя в друга посока. Омъжих се млада, защото така правеха всички. Петър беше чаровен, обещаваше ми светове. После дойдоха децата — Ива и Стефан. Останах вкъщи „за малко“, докато пораснат. После „малкото“ стана години.

Всеки ден започваше по един и същи начин: алармата в 6:30, закуска за всички, пране, чистене, пазаруване, готвене. Петър работеше в строителството и се прибираше уморен и мълчалив. Децата растяха и все по-рядко ме търсеха за нещо различно от „Мамо, къде са ми чорапите?“ или „Мамо, дай пари за училище“.

С времето спрях да рисувам. Боята засъхна в кутиите, а платната събираха прах под леглото. Приятелките ми изчезнаха една по една — някои заминаха в чужбина, други просто се отдалечиха. Останах сама с мислите си и с усещането, че съм просто фон на нечий друг живот.

В онази вечер всичко избухна. Петър се прибра по-рано от обикновено и още от вратата започна:

— Какво ще ядем? Пак ли леща? Не можеш ли поне веднъж нещо по-така да сготвиш?

— Ако не ти харесва, готви си сам! — отвърнах аз и усетих как гласът ми трепери.

— Не ми викай! — кресна той. — Цял ден си вкъщи и пак нищо не е наред!

Тогава чинията падна. Тогава изкрещях. Тогава за първи път от години почувствах нещо различно от умора.

Децата се скриха в стаите си. Аз останах сама в кухнята, сред парчетата порцелан и разлятата леща. Седнах на пода и заплаках — тихо, беззвучно, сякаш плачех за всички изгубени години.

На следващия ден Петър не каза нищо. Закусихме в мълчание. Ива ме погледна притеснено:

— Мамо, добре ли си?

— Да, миличка — излъгах.

Но не бях добре. В огледалото видях непозната жена — сиви коси, подпухнали очи, празен поглед. Кога станах такава? Кога спрях да бъда Мария?

Дните минаваха като на автопилот. Петър започна да закъснява все повече. Една вечер телефонът му звънна и той излезе на балкона да говори. Чух женски глас от слушалката. Сърцето ми се сви.

— Кой беше? — попитах го след малко.

— Колежка — отвърна сухо.

Не го повярвах. Започнах да ровя из джобовете му, да проверявам телефона му нощем. Намерих съобщения: „Липсваш ми“, „Кога ще се видим пак?“. Името беше Даниела.

Светът ми окончателно се срина. Не му казах нищо веднага. Нямах сили за скандали. Вместо това започнах да пиша — писма до себе си, до младата Мария, която някога мечтаеше да рисува морета и залези.

Една сутрин Ива ме хвана да плача над бележника си.

— Мамо… какво става?

— Просто… понякога е трудно — прошепнах.

Тя седна до мен и ме прегърна.

— Знам, че татко не е лесен… Но ти си най-силната жена на света.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. За първи път от години някой ме видя.

Събрах сили и една вечер казах на Петър:

— Знам за Даниела.

Той пребледня.

— Не е това, което си мислиш…

— Не ме интересува какво е! Интересува ме само едно: повече няма да живея като призрак в собствения си дом!

Той замълча дълго.

— Какво искаш да направя?

— Искам… да бъда себе си! Да рисувам пак! Да имам време за себе си! Да спреш да ме третираш като мебел!

За първи път видях страх в очите му.

Започнах малко по малко да се връщам към себе си. Извадих боите и платната. Записах се на курс по живопис в читалището. Започнах да излизам с приятелки — нови и стари. Децата ми помагаха вкъщи; Петър… той се опита да се промени, но вече не чаках нищо от него.

Понякога още боли — когато чуя как някой казва на жена си: „Какво правиш цял ден вкъщи?“. Когато видя майки на детската площадка със същия празен поглед като моя някога.

Но вече знам: не съм ничия слугиня. Аз съм Мария — жена, майка, художник… човек.

Понякога се питам: колко още жени живеят така — невидими в собствения си дом? Колко още ще чакат някой да ги види? А ти… виждаш ли жената до себе си?