Не се връщай, Ани – история за предателството, семейството и смелостта

– Не се връщай, Ани! – думите на майка ми отекваха в главата ми, докато стоях на прага на стария ни апартамент в Пловдив. В ръцете си стисках куфар, а сърцето ми беше натежало като олово. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по ламаринените первази и всичко изглеждаше сиво, сякаш самият град скърбеше заедно с мен.

Петър ми беше написал съобщение преди два дни: „Моля те, върни се. Трябва да поговорим. Не искам да си тръгваш така.“ Не бях сигурна дали искам да го видя. След всичко, което преживяхме… След като разбрах, че има друга жена – Мария, колежката му от счетоводството. Всички в квартала вече шушукаха зад гърба ми. Дори леля Станка от третия етаж ме гледаше със съжаление, когато се прибрах от Германия.

– Мамо, защо плачеш? – попита ме тихо дъщеря ми Ива, докато подреждахме багажа в малката й стая. Тя беше на дванайсет и вече разбираше повече, отколкото исках да призная.

– Не плача, слънце. Просто… понякога очите ми се пълнят с дъжд – опитах се да се усмихна, но гласът ми трепереше.

Истината е, че плачех всяка вечер, откакто научих за предателството. Докато миех чиниите в чуждите домове в Мюнхен, докато броях парите за билета обратно до България, докато слушах как Ива ми разказва по телефона за първия си танц в училище, а аз не бях до нея. Всичко това го правех заради тях – заради семейството ни. А сега…

Майка ми настояваше да остана при нея в селото. „Тук ще си сред свои хора, Ани. Петър не заслужава прошка.“ Но аз не можех да избягам от себе си. Трябваше да разбера дали мога да простя. Дали има смисъл да се боря още веднъж.

Когато влязох в апартамента ни, Петър седеше на кухненската маса с глава в ръцете. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнех. Очите му бяха зачервени.

– Ани… – прошепна той. – Знам, че нямам право да те моля за нищо. Но трябва да ти кажа истината.

– Истината? – гласът ми беше остър като нож. – Истината е, че ме излъга! Че докато аз миех подове в Германия, ти си имал друга жена!

Той се разплака. За първи път го виждах така слаб.

– Не знаеш колко ми липсваше… Колко ни липсваше… Ива растеше без теб. Аз… Аз не издържах самотата. Мария беше просто утеха. Но ти си единствената жена, която съм обичал истински.

– Не ме лъжи! – извиках аз. – Ако ме обичаше, щеше да чакаш! Щеше да се бориш! А ти избра лесния път.

Ива стоеше на прага и слушаше всичко. Очите й бяха пълни със сълзи.

– Мамо… Тате… Моля ви, не се карайте…

Седнах до нея и я прегърнах силно.

– Всичко ще бъде наред, мила моя. Обещавам ти.

Но не знаех дали мога да изпълня това обещание.

Вечерта седнахме тримата на масата. Мълчахме дълго. Петър опита да заговори:

– Ани… Моля те… Дай ми още един шанс. Знам, че сгреших. Ще направя всичко, за да ти докажа, че заслужавам прошка.

Погледнах го дълго. Спомних си всички онези нощи в Германия, когато броях дните до следващото прибиране вкъщи. Спомних си първата ни среща на Младежкия хълм, първата целувка под дъжда… Спомних си и всички лъжи през последната година.

– Не знам дали мога да простя – казах тихо. – Не знам дали изобщо искам.

Петър наведе глава.

– Ще чакам… Колкото трябва.

Следващите дни минаха като в мъгла. Майка ми звънеше всеки ден: „Ани, върни се при нас! Тук ще намериш покой.“ Но аз не можех да взема решение толкова лесно. Ива страдаше най-много – виждах го по начина, по който се затваряше в себе си.

Една вечер я намерих седнала до прозореца.

– Мамо… Ако ти простиш на тате… ще останем ли пак заедно?

Сълзите напълниха очите ми.

– Не знам, мило мое. Понякога любовта не е достатъчна.

На следващия ден Петър ме помоли да излезем заедно на разходка из Стария град. Вървяхме мълчаливо по калдъръмените улички. Той спря до една стара черква и каза:

– Ани… Знам колко съм те наранил. Но ако има някакъв шанс… ако има нещо, което мога да направя… кажи ми.

Погледнах го през сълзи:

– Не знам дали мога да забравя всичко това. Но знам едно – повече няма да жертвам себе си заради чужди грешки. Ако искаш прошка – ще трябва да я заслужиш всеки ден.

Той кимна и за първи път видях надежда в очите му.

Върнахме се у дома и тази вечер Ива заспа между нас – сякаш малкото семейство отново беше цяло. Но аз знаех – нищо вече няма да бъде същото.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът отмива праха от улиците на Пловдив. В главата ми кънти въпросът: Може ли човек наистина да прости всичко? Или има рани, които никога не зарастват?

Кажете ми… Вие бихте ли простили?