Не стигнах до олтара: Докато планирахме сватбата, годеникът ми и баща му тайно продаваха дома ни
— Какво значи „продаден е“? — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а майка ми ме гледаше с разширени очи. — Госпожице, апартаментът вече има нов собственик. Всичко е уредено — гласът на брокерката беше хладен, почти безразличен.
Седях на кухненската маса в панелката ни в Люлин, а до мен лежаха разпилени каталози за сватбени рокли и списък с гости. Беше петък вечер, а аз трябваше да съм щастлива — след два месеца щях да се омъжвам за Даниел. Вместо това усещах как пода под краката ми се разпада.
Всичко започна преди година, когато Даниел предложи брак на рождения ми ден. Беше романтично — на Витоша, със залеза зад нас. Приех без колебание. Родителите му ни подариха двустаен апартамент в Младост — „да имате свой дом“, казаха. Мама плака от радост, а татко се гордееше, че дъщеря му ще започне живота си с такъв старт.
Последните месеци бяха вихър от приготовления: рокля, ресторант, покани, дегустации на торти. Сестра ми Ива беше неотлъчно до мен. Даниел беше малко дистанциран, но го оправдавах с работата му — работеше като програмист в голяма фирма и често оставаше до късно. „Мъжете не разбират тези неща“, казваше мама.
Една вечер, докато подреждах документи за кредита за обзавеждане, забелязах липсващи нотариални актове. Обадих се на Даниел:
— Къде са документите за апартамента? Трябват ми за банката.
— При баща ми са, не се притеснявай. Ще ти ги дам утре.
На следващия ден той забрави. После пак. Започнах да усещам нещо странно в поведението му — избягваше темата за дома ни, все по-рядко говореше за бъдещето ни. Вечерите прекарваше с баща си или излизаше с приятели.
Майка ми настояваше да не се тревожа: „Мъжете са такива, Марийче. Не им е до мебели и пердета.“ Но аз усещах студ в гласа му, който не можех да си обясня.
Три седмици преди сватбата реших да отида до апартамента сама. Вратата беше заключена с нова брава. Позвъних на съседката леля Галя:
— Марийче, ти ли си? Новите собственици идваха вчера да мерят кухнята…
Светът ми се срина. Обадих се на брокерката от обявата, която бях видяла случайно онлайн — същият апартамент, нашият адрес. Тя потвърди: „Апартаментът е продаден миналата седмица.“
Върнах се у дома и разказах всичко на мама и Ива. Мама пребледня:
— Това е някаква грешка! Даниел никога не би направил такова нещо!
Но когато се опитах да се свържа с него, телефонът му беше изключен. Баща му също не отговаряше. Прекарах нощта в сълзи и отчаяние.
На следващия ден Даниел дойде у нас. Изглеждаше уморен и виновен.
— Мария… трябва да поговорим.
— Защо го направи? Защо продаде дома ни?
— Не беше мой избор… Баща ми има дългове. Заплашиха го… Нямах избор.
— А аз? Аз имах ли избор? Защо не ми каза?
Той мълчеше дълго.
— Страхувах се… Не исках да те загубя.
— Но ме изгуби точно така…
Майка ми плачеше в другата стая. Сестра ми стискаше ръката ми.
Дни наред не можех да спя. Всички гости вече знаеха — в малкия ни квартал новините се разнасят бързо. Баба ми звънеше всеки ден: „Марийче, ще мине и това…“
Най-много ме болеше предателството — не само от Даниел, а от всички възрастни около мен, които вярвах, че ще ме защитят. Оказа се, че истинската подкрепа идваше от майка ми и сестра ми.
Отказах сватбата две седмици преди датата. Някои приятели ме обвиняваха: „Можеше да му простиш!“, други ме подкрепяха: „По-добре сега, отколкото след години.“
Прекарах лятото у дома, помагайки на мама в градината и търсейки нова работа. Постепенно болката отшумя и остана само горчивият вкус на разочарование.
Сега, година по-късно, още вярвам в любовта — но вече знам колко е важно да пазиш себе си и да не затваряш очите пред знаците на предателството.
Понякога се питам: Ако бях разбрала по-рано? Ако бях настоявала повече? Но после си казвам: Дали някога ще можем напълно да познаем човека до себе си? Или винаги ще има тайни зад усмивките?
Какво бихте направили на мое място? Простили ли сте някога подобно предателство?