Не стигнах до олтара: Докато планирахме сватбата, моят годеник и баща му тайно продаваха нашия дом
– Не мога да повярвам, Иван! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си нотариалния акт. – Как можа да го направиш без да ми кажеш? Това беше нашият дом!
Той стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му се плъзгаше по пода. В ъгъла на хола, където още стояха кутии с моите книги и снимки от студентските години, се усещаше тежестта на неизреченото.
– Мария, не беше толкова просто… Татко настояваше. Имаме дългове. Не исках да те тревожа преди сватбата…
Сърцето ми биеше лудо. В главата ми се въртяха всички онези вечери, в които с майка ми и сестра ми обсъждахме роклята, менюто, дори цветята за масите. А през цялото това време Иван и баща му са кроили планове зад гърба ми.
Винаги съм вярвала, че любовта е честна. Че когато двама души решат да вървят заедно, няма тайни. Но ето ме тук – на 27, с диплома по право, но напълно безсилна пред лицето на предателството.
Майка ми беше първата, която разбра. Вечерта, когато се прибрах разплакана, тя ме прегърна силно.
– Момичето ми, по-добре сега да разбереш какъв е той, отколкото след като си му казала „да“.
Но аз не исках да го приема. Не исках да повярвам, че човекът, с когото съм споделяла мечтите си за бъдещето, може така лесно да ги продаде – буквално и преносно.
На следващия ден отидох при Иван. Този път баща му беше там – строгият господин Георгиев, винаги с костюм и студен поглед.
– Мария, ти си добро момиче – започна той. – Но трябва да разбереш, че в живота има моменти, когато трябва да се вземат трудни решения.
– А защо не ме попитахте? – прекъснах го аз. – Защо не ми казахте?
– Защото ти щеше да реагираш емоционално – намеси се Иван. – А ние трябваше да действаме бързо.
– Емоционално? – избухнах аз. – Това е моят живот! Това беше нашият дом! Как можахте да решите вместо мен?
Тишината беше оглушителна. Баща му само сви рамене.
– Пари трябват, Мария. Сватбата струва скъпо. А и сега ще имате възможност да започнете отначало някъде другаде.
Но аз не исках „отначало“. Исках истината. Исках доверие.
В следващите дни всичко се разпадна. Сестра ми Яна ме държеше за ръката, докато отменях резервацията за ресторанта. Приятелките ми звъняха една след друга – едни ме подкрепяха, други питаха дали не преувеличавам.
– Може би просто са били притиснати от обстоятелствата? – предположи най-добрата ми приятелка Деси.
– Не! – отвърнах аз твърдо. – Ако сега могат да ме изключат от най-важното решение в живота ни, какво ще стане след това?
Майка ми тихо плачеше нощем. Баща ми мълчеше, но виждах болката в очите му. За тях това беше не само провалена сватба, а провал на доверието между две семейства.
С Иван се виждахме още няколко пъти. Всеки път разговорите ни завършваха със сълзи и обвинения.
– Обичам те, Мария – прошепна той веднъж. – Но не знаех какво друго да направя.
– Трябваше просто да ми кажеш истината – отвърнах аз. – Само това.
В крайна сметка върнах пръстена. Не защото не го обичах вече, а защото разбрах: любов без доверие е като дом без основи – рухва при първия трус.
Минаха месеци. Болката постепенно отстъпи място на гнева, а после на решимостта да започна отначало сама. Записах се на курс по чужди езици, започнах нова работа в адвокатска кантора и се преместих в малък апартамент под наем в центъра на София.
Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на града. Мисля си за всички онези момичета като мен – които са вярвали в приказките за щастлив край и са били разочаровани от реалността.
Днес знам: по-добре е да останеш сама, отколкото с човек, който не уважава доверието ти.
Но понякога се питам: Дали някога ще мога пак да вярвам напълно? Или предателството оставя белег завинаги? Какво мислите вие?