Неделя, която няма да се върне: Историята на една българска майка

— Мария, моля те, не идвай тази неделя. Искаме да си починем малко сами — думите на снаха ми, Даниела, още кънтят в ушите ми. Стоях в кухнята, с ръце, изцапани с брашно, докато месех питка за поредната ни неделна трапеза. Сърцето ми се сви така силно, че едва не изпуснах купата.

Неделята винаги е била свещена за мен. Още от дете помня как цялото семейство се събираше около масата — баба, дядо, родителите ми, братята и сестрите ми. Смях, шумни разговори, аромат на печено пиле и топъл хляб. Когато синът ми, Георги, се ожени за Даниела, мечтаех да предам тази традиция и на тях. Всяка неделя носех домашни сладкиши, готвех любимите им ястия и гледах внучката си Марияна как расте.

Но сега… Сега стоя сама в апартамента си в Люлин и гледам през прозореца как дъждът барабани по перваза. Телефонът мълчи. Питката изстива на масата. В главата ми се въртят хиляди въпроси: Какво направих? Прекалих ли? Защо ме отблъснаха?

— Мамо, Даниела просто е уморена — опита се да ме успокои Георги по телефона, когато го попитах защо не ме искат вече. — Иска да си починем малко само тримата. Не е нищо лично.

— А аз? Аз не съм ли част от семейството ви? — гласът ми трепереше, но той замълча.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях първите години след сватбата им. Как помагах на Даниела с бебето, как й носех супа, когато беше болна. Спомних си как веднъж тя ми каза: „Мария, благодаря ти, без теб нямаше да се справя.“ А сега? Сега съм излишна.

На следващата сутрин срещнах съседката ми Пенка пред входа. Тя веднага забеляза тъгата в очите ми.

— Какво става, Марийче? — попита тя загрижено.

— Снахата не ме иска вече у тях в неделя — казах тихо.

Пенка въздъхна тежко:

— И на мен ми се случи същото с моята снаха. Младите вече не искат да спазват традициите. Искат свобода, спокойствие…

— Ами ние? — прошепнах аз. — Ние къде оставаме?

Дните минаваха бавно. Опитвах се да се занимавам с нещо — плетях пуловер за Марияна, гледах стари снимки, но празнотата не ме напускаше. Веднъж дори реших да отида до пазара само за да поговоря с някого. Там срещнах стара приятелка от работата — Лиляна.

— Знаеш ли — каза тя — моят син живее в чужбина и рядко се чуваме. Поне ти ги имаш наблизо.

Да, имам ги наблизо… но какво от това? Когато си нежелан, разстоянието няма значение.

Една вечер Георги ми се обади:

— Мамо, ще минем утре за малко с Марияна. Даниела има работа.

Сърцето ми подскочи от радост. Приготвих любимите кюфтета на внучката си, сложих чиста покривка и наредих снимки от нашите стари неделни събирания по масата.

Когато дойдоха, Марияна веднага ме прегърна:

— Бабо! Много ми липсваш!

Георги изглеждаше уморен. Седнахме на масата и той започна да рови из телефона си.

— Как е Даниела? — попитах аз.

— Добре е… просто има нужда от време за себе си — каза той без да ме погледне.

— А ти? Ти имаш ли нужда от време за себе си?

Той замълча. Марияна ме дръпна за ръката:

— Бабо, ще ми покажеш ли пак как се меси питка?

Усмихнах се през сълзи и я заведох в кухнята. Докато й показвах как се меси тестото, си мислех: може би това е новият ни начин да бъдем семейство — по-рядко, по-различно… но все пак заедно.

След като си тръгнаха, останах сама сред тишината на апартамента. Погледнах старите снимки и се запитах: Кога семейството престана да бъде приоритет? Кога станахме гости в живота на децата си?

Може би трябва да приема промяната. Може би трябва да намеря нов смисъл извън ролята на майка и баба. Но боли… Боли ужасно.

Понякога си мисля: Дали някой ден Марияна ще помни тези неделни питки? Дали ще поиска да ги предаде нататък?

А вие как мислите? Къде е границата между традицията и личното пространство? Какво губим и какво печелим, когато семейството вече не е това, което беше?