Непоканени гости: Последната капка

– Пак ли идват? – прошепнах през зъби, докато гледах през прозореца как леля Сийка и чичо Кольо се изкачват по стълбите към входа ни. Беше събота следобед, единственото време, когато можех да си почина след тежката седмица в училище. Дъщеря ми Ива се беше скрила в стаята си, а мъжът ми Петър се преструваше, че не чува звънеца.

– Мамо, пак ли ще трябва да сядаме с тях? – извика Ива от стаята си, гласът ѝ пропит с досада.

– Не знам, Иве. Може би този път ще се направим, че ни няма – отвърнах, но вече знаех, че това е невъзможно. Леля Сийка имаше шесто чувство за такива неща и винаги настояваше да влезе, дори ако трябваше да звъни по десет минути.

Звънецът иззвъня още веднъж. Петър въздъхна тежко и се изправи.

– Ще отворя. Но този път ти говори с тях – каза той и ме погледна умолително.

Отворих вратата с усмивка, която едва удържах на лицето си.

– О, Мария! Как сте? – разпери ръце леля Сийка и ме прегърна така силно, че едва си поех въздух. – Донесохме ти малко домашна баница. Кольо настояваше да я опитате.

Чичо Кольо кимна важно и подаде тавата. Вече знаех сценария – ще седнат на дивана, ще искат кафе, ще започнат да разказват за болежките си и ще останат поне три часа. А аз ще трябва да се усмихвам и да сервирам.

Докато приготвях кафето, чух как Сийка разпитва Ива за училище, а Кольо вече разказваше на Петър за последните клюки от блока. В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Колко пъти съм жертвала спокойствието си заради чуждото удобство? Колко пъти съм оставяла вечерята на котлона да загори, защото някой е решил да дойде „само за малко“?

Вечерта, когато най-накрая останахме сами, седнах на масата и загледах Петър право в очите.

– Не мога повече така. Чувствам се като прислужница в собствения си дом. Всеки уикенд някой идва без предупреждение – роднини, съседи, приятели на приятели… А аз? Аз кога ще си почина?

Петър замълча за миг.

– Знам, Мария. И мен ме дразни. Но какво да направим? Така е прието – хората идват на гости, не можеш да ги върнеш.

– Мога! – извиках по-силно, отколкото възнамерявах. – Мога и ще го направя! От утре въвеждам нови правила.

На следващия ден залепих на входната врата бележка: „Моля, предварително се обадете преди посещение.“ Ива я прочете и се засмя:

– Мамо, никой няма да ти се обади. Всички ще дойдат пак.

– Ще видим – отвърнах твърдо.

Първият тест дойде още същата вечер. Съседката Пенка почука с торба ябълки в ръка.

– Марийче, ей така минавах…

– Пенка, много благодаря за ябълките! Но сега не е удобно – имаме семейна вечеря. Следващия път се обади предварително, моля те!

Пенка ме изгледа като че ли съм ѝ затръшнала вратата пред носа. Почувствах се виновна… но и облекчена.

Следващите дни бяха истинско изпитание. Леля Сийка ми се обади по телефона:

– Марийче, какво е това на вратата ви? Да не сте болни?

– Не сме болни, лельо Сийке. Просто имаме нужда от малко спокойствие. Моля те, ако искаш да дойдеш, обади ми се предварително.

– Ама така не е редно! Ние сме семейство!

– Точно затова – защото сме семейство, трябва да уважаваме границите си.

Последваха дни на мълчание от страна на роднините. Дори майка ми ми се обади притеснена:

– Марийче, какво става у вас? Всички говорят, че не пускаш никого…

– Мамо, просто имам нужда от време за себе си. Не е лично към никого.

В неделята седяхме тримата на масата – аз, Петър и Ива. За първи път от години вечеряхме спокойно, без чужди разговори и напрежение. Усетих как напрежението в мен започва да се разсейва.

Но цената беше висока – леля Сийка спря да ми говори за известно време; Пенка ме гледаше накриво в магазина; дори някои колеги започнаха да ме избягват.

Една вечер Ива дойде при мен и ме прегърна:

– Мамо, благодаря ти. Най-накрая мога да уча спокойно у дома.

Петър също призна:

– Може би беше права. Понякога трябва да сложим граници.

Но вътре в мен остана горчив вкус: дали не загубих нещо ценно? Дали не прекалих? Или просто обществото ни не е готово да приеме личното пространство?

Понякога се чудя: струваше ли си тази борба за спокойствие? Или просто замених едно неудобство с друго? Как мислите – има ли място за лични граници в българското семейство или винаги ще бъдем заложници на традициите?