Непоканеният съсед: Когато границите се размиват

– Мамо, може ли Пешо да остане за вечеря? – гласът на сина ми, Виктор, прозвуча от коридора, докато аз още държах в ръка торбата с покупки. Беше вторник вечер, а денят ми беше минал в бясно тичане между работа, пазаруване и опити да угодя на всички. Пешо, момчето от третия етаж, стоеше зад него с леко виновна усмивка.

– Разбира се, но трябва да се обадя на майка ти – отвърнах аз, макар че вече знаех какво ще последва. Майка му, Лиляна, винаги беше заета. Или така твърдеше. „Може ли Пешо да остане у вас? Имам работа.“ „Може ли да го вземеш от училище?“ „Може ли да му помогнеш с домашното?“ В началото ми беше приятно – децата се разбираха чудесно, а аз се чувствах полезна. Но с времето започнах да усещам тежестта на тези малки услуги.

Седнахме на масата. Виктор и Пешо се смееха, а аз се опитвах да не мисля за това, че пак ще трябва да измия повече чинии. Телефонът ми иззвъня. Лиляна.

– Здравей, Мария! Много ти благодаря, че пак поемаш Пешо. Ще закъснея още малко – имам среща с един клиент. Може ли да остане до девет?

– Разбира се – казах автоматично, макар че вътрешно кипях. Девет вечерта? Ами нашите планове? Ами времето за семейството?

След като затворих, мъжът ми Георги ме погледна с онзи поглед – знаех какво ще каже.

– Пак ли ще гледаме чуждо дете? Не мислиш ли, че прекалява?

– Не мога да кажа „не“, Георги. Децата са приятели…

– Да, ама ние не сме детегледачки! – гласът му беше тих, но твърд.

Тази вечер не можах да заспя лесно. Въртях се в леглото и си мислех за всички онези пъти, когато Лиляна беше поискала помощ. За рождения ден на Пешо, когато ме помоли да направя тортата „защото ти ги правиш по-вкусни“. За онзи път, когато поиска да й пазя ключа „за всеки случай“. За това как все по-често идваше у нас без предупреждение – „само за малко“.

На следващия ден я срещнах на стълбището.

– Мария, толкова си златна! Не знам какво щях да правя без теб! – каза тя и ме прегърна през рамо.

– Лиляна… – започнах плахо. – Знаеш ли, напоследък ми е малко трудно да съчетавам всичко…

– О, не се тревожи! Ще ти върна услугата някой ден! – прекъсна ме тя и вече слизаше по стълбите.

Вечерта Георги настоя:

– Трябва да поговориш сериозно с нея. Не може така. Нашият дом не е общежитие!

Но как да кажа „не“? В нашия блок всички се познавахме. Ако откажа помощта си, няма ли да ме сметнат за лоша съседка? Ами ако Виктор и Пешо се скарат заради нас?

Дните минаваха и напрежението растеше. Един петък Лиляна дойде у нас без предупреждение.

– Мария, ужасно съжалявам, но трябва спешно да изляза! Може ли Пешо да остане у вас до късно?

Този път не издържах.

– Лиляна, разбирам те, но не мога повече така. Имам нужда от време със семейството си. Не е честно постоянно да разчиташ на мен.

Тя ме изгледа изненадано.

– Но нали си ми приятелка…

– Не сме приятелки, Лиляна. Познаваме се заради децата. Искам да помогна, но имам граници.

Тя млъкна за миг и после троснато каза:

– Добре. Явно не мога да разчитам на никого в този блок!

Затвори вратата след себе си с трясък. Сърцето ми биеше лудо. Виктор ме гледаше уплашено.

– Мамо… Пешо няма ли вече да идва?

Прегърнах го.

– Ще идва, ако искаш. Но понякога трябва да казваме „не“, дори когато е трудно.

След този ден отношенията ни със съседите се промениха. Лиляна вече не звънеше толкова често. Понякога ме поздравяваше студено на стълбището. Виктор и Пешо продължиха да играят заедно, но вече по-рядко.

Често се питам дали постъпих правилно. Дали не трябваше още по-рано да поставя граници? Или може би трябваше да проявя повече разбиране към Лиляна? В крайна сметка всички ние живеем един до друг – съседи сме не само по адрес, а и по съдба.

Понякога нощем се чудя: Кога добротата се превръща в слабост? И къде е границата между това да помогнеш и това да позволиш да те използват?