Непознати под един покрив: История за загубата, новото начало и градината на надеждата

— Не мога повече, Мая! Не мога да дишам в тази къща! — гласът ми се разнесе из празната кухня, а ехото му се блъсна в старите шкафове. Беше минал почти година откакто погребах Иван, а домът ни в село Долни Богров сякаш се бе превърнал в музей на болката. Всеки ъгъл миришеше на спомени и самота.

Дъщеря ми Мая ме гледаше през екрана на телефона с онзи тревожен поглед, който познавам още от детството ѝ. — Мамо, знам, че ти е тежко. Но имам една молба… — замълча за миг. — В нашата фирма работи една жена, Мария. Останала е без дом с двете си деца. Може ли да ги приютиш за малко? Само докато си стъпи на краката.

Почувствах как гърдите ми се стягат. Аз едва се справях със себе си, а сега трябваше да отворя дома си за непознати? Но Мая настояваше, а аз не можех да ѝ откажа. На следващия ден Мария пристигна с две деца — момче на десет и момиче на седем. Бяха изплашени, мълчаливи и държаха здраво ръцете на майка си.

Първите дни бяха кошмар. Децата тичаха из къщата, чупеха чаши, а Мария постоянно се извиняваше. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом. Вечерите прекарвах сама в стаята си, слушайки как Мария шепне на децата си да бъдат по-тихи.

— Госпожо Елена, извинявайте… — започна тя една сутрин, докато миеше чиниите. — Ако искате, ще си тръгнем. Не искам да ви притесняваме.

Погледнах я — очите ѝ бяха пълни със страх и вина. Спомних си как самата аз се чувствах безпомощна след смъртта на Иван. — Не е нужно да тръгвате — казах тихо. — Просто… трябва време.

С времето започнахме да се напасваме. Мария беше работлива — готвеше, чистеше, помагаше ми с всичко. Децата свикнаха с мен и дори започнаха да ме наричат „леля Елена“. Но напрежението не изчезваше напълно. Съседите започнаха да шушукат: „Коя е тази жена? Защо живее у Елена?“ Дори сестра ми Катя дойде една вечер:

— Ти луда ли си? Да пускаш непознати в къщата! Ами ако са мошеници?

— Катя, стига! — избухнах. — Ти не знаеш какво е да си сам!

Тя млъкна и си тръгна обидена.

Един ден, докато подреждах старите вещи на Иван в мазето, намерих забравените му градинарски инструменти. Спомних си как обичаше да прекопава градината ни зад къщата — онова малко парче земя, което от години буренясваше.

На следващата сутрин излязох навън с мотиката. Започнах да копая земята — първо бавно, после все по-енергично. Мария ме видя през прозореца и излезе:

— Искате ли помощ?

— Ако имаш сили — отвърнах.

Така започна нашето общо градинарство. Децата също се включиха — засадихме домати, чушки, краставици. За първи път от много време усетих радост. Вечерите прекарвахме заедно на двора — смяхме се, разказвахме истории.

Една вечер Мария седна до мен на пейката:

— Елена, благодаря ти… Не знам как щяхме да се справим без теб.

Погледнах я — за първи път видях усмивка на лицето ѝ.

— И аз ти благодаря — казах. — Ти върна живота в тази къща.

С времето между нас се зароди истинско приятелство. Дори Катя започна да идва по-често и носеше сладкиши за децата. Съседите свикнаха с новите ми „съквартиранти“ и вече не шушукаха толкова злобно.

Но не всичко беше розово. Един ден Мария получи писмо от бившия си съпруг — заплашваше я, че ще вземе децата. Тя плака цяла нощ, а аз я държах за ръка.

— Ще се справим — казах ѝ. — Ти не си сама вече.

Съдебната битка беше тежка, но Мария спечели попечителството благодарение на подкрепата ни и свидетелствата на селото.

Градината ни разцъфтя през лятото — доматите бяха едри като юмрук, чушките сладки като мед. Седяхме всички заедно около масата под асмата и усещах как болката ми постепенно отстъпва място на надеждата.

Понякога вечер, когато всички спят, излизам сама в градината и гледам звездите. Мисля си за Иван и за това колко неочаквано животът може да ти поднесе ново семейство.

— Дали щеше да ми прости, че отворих сърцето си за други хора? Или щеше да се гордее с мен? Какво бихте направили вие на мое място?